Светлината, също като мракът в моя живот, пристъпва бавно, навлиза постепенно. Сякаш облаци са обвили хоризонта и някой, застанал скрит току зад тях, леко ги придърпва, отмества пластовете им и, малко по малко, стъпка по стъпка, разкрива лицето си.
Днес е важен ден, най-важният. Денят, в който за първи път съм оставила пердетата дръпнати, за да може слънцето безпрепятствено да влиза.
Протягам ръце и раздвижвам бавно пръстите си. Обръщам се и поглеждам през прозореца. Светлината бавно се спуска по склона на планината, гали върховете на блоковете и стремително влиза в къщите ни. Разпръсква мъглата. Моята мъгла, в която бях изпаднала в последните три години.
Отивам в кухнята, за да си направя кафе и заварвам на масата нарязаната ябълка и отворената кофичка кисело мляко. Винаги става преди мен и ми реже закуската, отваря ми млякото. В моята къща няма режещи предмети. Вече три години.
Точно три години стават днес. В деня на концерта. Ирония? Пръст на съдбата? Или просто въпрос на добра организация и инат, както казваше навремето баба ми? Не знам!
Поглеждам през прозореца. Днес е време за връщане назад, в тъмнината, в мъглата. Връщане, за да мога най-после да погледна светлината, без да извръщам поглед.
Мракът се сгъсти преди три години. Отново беше април, отново беше топло и слънчево. Отново ставах от леглото с надежда за прекрасен ден, за успешен концерт. Минах покрай обоя си и го погалих леко с пръсти. Този така нежен инструмент, с който животът ми беше свързан вече толкова години. Затворих очи и си представих звука му – плътен и нежен, как се лее около мен, прегръща ме и нахлува в най-дълбоките кътчета на душата ми. Там, където никой не е стъпвал. Само той. Моят обой.
Открих инструмента случайно. Исках да свиря на нещо, но беше късно. На 13 години не може тепърва да ставаш пианист, акордеонист, цигулар. Препоръчаха ми духовите инструменти. Флейтата не ми допадаше. Беше ми някак прекалено игрива, прекалено нежна. Исках нещо, от което да избухна в пламъци, да горя. Да изгоря. Кларинетът го свързвах с народната музика, а медните инструменти ми носеха усещането за джаз. Не че не харесвам джаза, но… Исках нещо друго. И тогава, съвсем случайно, по радиото, чух музика. Лееше се около мен, влизаше и излизаше, оставяше ме без дъх и в същото време с такова усещане за простор, сякаш летях над безкрайните хълмове на Шотландия, спусках се над езерата, оглеждах се във водите им, а после вятърът ме подхващаше и отново се издигах. Доплака ми се. Бях само на 13, но най-после бях открила онова, което разгонваше бесовете ми, укротяваше непримиримостта ми, караше ме да летя.
Не знаех каква е тази музика, но я понесох със себе си навсякъде. И докато се чудех какво ще правя в края на седми клас, моята учителка по акордеон ми донесе една аудиокасета с музика.
- Ели, това е за теб. Да слушаш докато учиш – ми каза тя. Знаеше, че най-добре се концентрирам на музика.
Вечерта, докато пишех поредното домашно, пуснах касетата. И още с първите ноти настръхнах. Моята музика. Веднага се обадих на учителката си.
- Първото произведение, Меги, кое е първото произведение от записа?
- Не знам, Ели. Или е Реквием на Моцарт, или Адажио на Албинони. Зависи от коя страна слушаш.
- Добре, чуй какво ти пускам сега – и изтичах със слушалката до касетофона. Пуснах. Плачеше ми се от нетърпение. И от вълнение.
- Това е Адажиото. Любимото ми произведение – каза Меги и замълча. Останахме така. Слушахме заедно. Преживявахме заедно. Всяка по свой начин.
- А какъв е този инструмент, на който свирят? – попитах, когато свърши.
- Основно свирят на орган. Но има и оркестър.
- Не, Меги, този плътният.
- О, това е обой.
Обой! Не бях чувала преди за обой. Какво е обой? Меги ми обясни, че това е духов инструмент – много красив, но труден за свирене. И ето така, без да искам, без да съм го търсила, той ме намери. Обоят. Моят най-добър приятел. Любовникът, от когото не можах да се откажа. За когото най-много съм страдала през годините. От когото съм получила най-великото удоволствие, най-чистата любов и най-всепоглъщащата емоция.
Седя на плота в кухнята и ям ябълката и киселото мляко, а после включвам кафемашината. Имам нужда от силна доза кофеин днес. Когато влизам в дневната, на масата има ваза с букет божури – розови и деликатни, също като музиката, която ще да свиря днес. А в средата избухва един червен – страстен, арогантен в цялата тази нежност, великолепен. Също като нотите, които вече не спират да звучат в главата ми. Нотите, с които заспивам и се събуждам. Онези бемоли, които бях изгубила за цели три години.
Затварям очи. Отново бях в кухнята, обзаведена в бяло, подредена като аптека, и правех кафе. За мен и за него. След концерта снощи бяхме отишли на ресторант, а после и в бар. Той прекали с алкохола. Аз – не толкова. Днес отново имах репетиция. Исках да съм свежа за концерта довечера. Все пак свирех Албинони в дует с Корнелия, а Методи щеше да ни приглася от рояла. Отдавна не се бяхме виждали, а бяхме много близки в училище. По случай 30 годишнината от създаването на нашето музикално училище, организираха концерт и бяха поканили бивши възпитаници. Корнелия пристигаше от Испания, където работеше в операта в Мадрид, а Методи – от Италия, където изнасяше концерти във Венеция. Нямах търпение да ги видя.
- Добро утро – киселият глас на Валери достигна до мен от вратата на кухнята.
- Добро утро! Кафето ей сега ще е готово – забързах се, за да не вкиселявам повече и без това лошото му настроение.
Той само измуча нещо и седна на плота.
- Да направиш и яйца – избоботи срещу мен.
- Не мога, скъпи! Имам репетиция и нямам време да ти направя закуска.
- Аман от твоите репетиции. Няма ли да си намериш някаква истинска работа вместо по цял ден да ми надуваш главата с онова дърво. Имаме нужда от пари, а не от ноти.
Вдигнах поглед към него. Стоеше срещу мен по слипове и потник, лицето му беше червено и подуто, очите му ме гледаха настървено, като хищник, който е изгладнял и аз съм първото вкусно нещо, което му се изпречва пред погледа.
- Знаеш, че музиката е моят живот. А и изкарвам достатъчно пари от нея.
Което си беше вярно. Гастролирах в цял свят. Малко обоисти успяваха да изградят солова кариера и аз бях една от тях. Хората усещаха, че когато свиря, се сливам в едно с инструмента, в едно с музиката. Изключителната ми техника заради хилядите часове свирене ми гарантираха отворените врати на концертните зали по света и у нас.
- Абе ако се насочиш към нещо друго, може и по-добри пари да изкарваш докато си стоиш у дома и се грижиш за мен и за къщата.
- Нали имаме домашна помощница? Тя чисти и готви.
- Аз искам жена ми да прави тези неща – изплю се насреща ми той. Знаех мнението му. Но аз трябваше да си пазя пръстите и след като имахме достатъчно пари, защо да правя нещо, за което можех да платя.
Сложих кафето пред него и се обърнах да си направя моето.
- И сега къде си тръгнала? – настроението му не се подобряваше.
- Отивам на репетиция с Корнелия и Методи – в момента, в който споменах Методи, се проклех наум.
- Методи?
С Методи бяхме гаджета в училище. Голяма любов. Бяхме неразделни и мечтаехме за бъдеще заедно. Явно не ни беше писано, защото го приеха в Италия, а мен – в Лондон. Искахме да учим на едно място, но не стана. И се разделихме още преди да заминем. Седнахме и разумно решихме, че не можем да поддържаме такава връзка с всичките репетиции и с цялото учене, което предстоеше. Събрахме се за малко докато бяхме в Щатите на обмен, но после той се върна в Италия, а аз отново заминах за Англия. Където срещнах Валери.
- Значи се е върнал? И довечера ще си купонясвате заедно, а?
- Не, скъпи, ще вечеряме след концерта. Училището организира вечеря по случай годишнината. Всички ще са там.
Той стана и дойде близо до мен.
- А аз не съм ли поканен, миличка? – застана плътно зад мен и ме обгърна с ръцете си. Пареше. Вонеше на алкохол, смесен с кафе.
- Никой не е поканен освен учителите, бивши и настоящи възпитаници.
Отблъсна ме. Взе си чашата и я хвърли в мивката. Красивата чаша от порцелан, която му бях донесла от Потсдам, се счупи.
До края на деня не го видях. Не го и чух. Концертът мина прекрасно. Вечерята още повече. Всички се забавлявахме. Корнелия показваше снимки на децата си. Методи си правеше майтап с нея през цялото време – тя единствена беше повтаряла до втръсване, че никога няма да се омъжи, никога няма да има деца, защото щели да пречат на кариерата ѝ. А ето, имаше две и трето на път. И някак успяваше да съчетае това с кариерата.
- Да танцуваме, а? – Методи ме побутна.
Станах. Не бях танцувала с него от един купон в Бостън преди много години. Впуснахме се в ритъма на песента, обгърнали се един друг, сякаш всичките години и връзките ни с други хора не съществуваха. Вдишах дълбоко аромата му и отново се почувствах на 15, когато танцувахме за първи път двамата, а по-късно същата вечер той ме целуна. Сърцето ми биеше лудо, дланите ми се потяха, въздух не ми стигаше. Издигах се и се спусках, летях високо и се гмурках дълбоко. Както тогава. Както никога повече и с никого другиго.
- Нищо не се е променило, нали? – прошепна в ухото ми.
- Всичко се е променило, Методи. Не сме същите – но гласът ми потрепваше. Лъжех. А той ме познаваше толкова добре.
Когато танцът свърши, аз излязох пред ресторанта да си поема глътка въздух. Дишането ми беше накъсано, а кожата ми гореше. Бях изпила само една чаша вино, а се чувствах пияна. Седнах на една пейка и отпуснах глава надолу. Прохладният пролетен вятър се усукваше около мен, влизаше под копринената ми рокля, галеше ме и ме разхлаждаше. Изведнъж в главата ми прозвучаха началните акорди на „Обоя на Габриел“ на Мориконе, първото произведение, което изсвири нашият ученически оркестър – аз бях солист, а Методи – на пианото. Не си спомням останалите, но си спомням как се гледахме с Методи. Той разбираше. Той вникваше в моята връзка с музиката и обоя, защото сам ги преживяваше с пианото. Преживяваше и моята, и неговата музика, онова, което пръстите ни правеха с инструментите. Тя се носеше около нас във всеки един момент, за да я вдишваме. Иначе нямаше живот. Само той разбираше. Само той можеше да ме гледа в очите докато свиря и да знае, че в този момент вадя сърцето и душата си на показ пред всички.
Затворих очи. Когато ги отворих, станах и си взех палтото набързо. Не се сбогувах с никого. Прибрах се у дома с надеждата Валери да го няма, за да мога да си събера мислите. Да изградя стратегия. Да обясня логично.
Да, онази вечер все още живее в ума ми. Но мракът ѝ вече е разпръснат. Светлината проби мъглата. Ръцете ми отново са способни да изтръгват музика. Да я галят, да я обичат. Така, както тя ме галеше и ме обичаше.
Занасям чашата си с кафе обратно в кухнята и я оставям в мивката. Обръщам се към чисто белият плот и го галя. Нов е. Онзи старият, опръскан с моята кръв, отдавна го няма. Веднага след като излязох от болницата. Веднага след като имах сили да допусна външния свят вътре.
В онази вечер, когато се прибрах, отключих вратата тихо. Валери можеше и да спи. Надявах се да спи. Не спеше. Къщата светеше. Във въздуха се носеха вълните на Бах. Адажио. Музика, на която често плачех. Музика, която често свирех. Музиката, на която бях загубила девствеността си. С Методи. Знаеше ли Валери за това?
Влязох в дневната, но Валери не беше там. Влязох в спалнята, но и там го нямаше. Намерих го в кухнята. С отворена бутилка уиски и кръвясал поглед. Отново беше пиян. Не знам как го търпяха на работа. Как вземаше решения. Алкохолът се беше превърнал в постоянен негов спътник. И мой. Колкото повече той пиеше, толкова повече аз свирех. Неговото пиянство вървеше ръка за ръка с моето издигане. Ставах все по-добра. Канеха ме от все повече места. Пътувах все повече.
- Добре ли си изкара? – не знам колко беше пил, но по гласът му не личеше да е пиян. А бутилката беше преполовена.
- Да. А ти защо не спиш? Нали утре имаш ранна среща?
- Чаках те. Да ти разкажа нещо.
- Какво?
- Тази вечер излязох на разходка. Ей така, да се разведря малко, щото нали жена ми я няма. И знаеш ли къде отидох?
- Къде?
- До „Градина“.
Още в началото имах лошо предчувствие за разговора ни тази вечер. Сега бях сигурна, че нещата отиват на зле.
- А защо не ми се обади, че си там?
- Че защо да ти развалям кефа? Смееше се и се забавляваше чудесно и без мен. Пиеше и пееше. Че и танцуваше. Старите времена ли си припомняхте?
- Да, знаеш, че много обичахме да пеем. Разказвала съм ти.
- А да танцувате?
- Естествено! Музиката е и песен, и танц.
- Аха – надигна се от стола си и дойде при мен. – И танц. С Методи?
- Естествено! И с Методи. Но танцувах и с Лазар, и с Николай, и с други.
- Ахааааа, значи си танцувала и с други. И в тях ли се притиска като в Методи?
- В никого не съм се притискала! – Но и двамата знаехме, че това е лъжа.
- Ооо, миличка, хайде да не се лъжем. Нали те видях.
Беше минал зад мен. Не мърдах, за да не му показвам, че ме притеснява. Но сърцето ми щеше да се пръсне. Знаех какво ще последва. Ще иска секс. Когато беше разстроен заради мое по-дълго отсъствие, искаше да прави секс – груб и невъздържан. Издебваше ме отзад и ми се нахвърляше. Не ми харесваше. Но знаех защо го прави. И му позволявах. Защото смятах, че съм виновна. Търпеше ме с моите пътувания, с моето нежелание да създадем семейство, с моите безкрайни репетиции. А той, от време на време, искаше груб секс. Какво лошо имаше в това?
Стоях безмълвна, бездиханна, по мен не помръдваше нищо. Ако го изтърпях тази вечер, докато е пиян, утре щяхме да се разберем цивилизовано. Вече усещах дъха му във врата си, топлината на тялото му зад себе си. И инстинктивно, по навик, започнах да се навеждам напред.
- О не, скъпа – изсъска той и в носа ме блъсна аромата на уиски.
Хвана ме рязко за косата, дръпна силно назад и ме прилепи към себе си.
- Тази вечер няма да правим секс.
Отворих уста, за да му кажа, че ми причинява болка, но полетях напред. Главата ми се блъсна в плота и усетих силно изхрущяване, а после острия вкус на кръвта в устата ми. Изквичах леко, но не ми остана време да извикам. Събори ме рязко на земята и главата ми отново издрънча. Този път на пода. През замъгления си поглед видях, че той стана и извади нещо от едно от чекмеджетата. Чукът за пържолите и още нещо. След първия удар и неистовия ми писък, не помня нищо. Мракът, който години наред беше пристъпвал до мен, без да го забележа, ме бе обгърнал напълно. Над живота ми се спусна мъгла.
Съседите ме намерили. В безсъзнание, с изпочупени ръце и нарязани пръсти. В опразнен апартамент. Всичко, което си заслужаваше, което беше ценно, беше изчезнало. Включително и обоя ми.
Изчезнах и аз. В болницата. В леглото. В операционната. Животът ми съществуваше в бибитканията на машините около мен, в посещенията на сестрата, в часовете за смяна на превръзките, в разстоянието между стаята и операционната. В онези моменти, когато болката ме превземаше, музиката изчезваше. И един ден тя напълно изчезна. Дори и когато Методи се появи в стаята ми. Дори и когато не спря да идва. Дори и когато ми върна обоя, обявен на търг в ebay. Тя не се върна. Нямаше я.
Музиката не съществуваше в живота ми в продължение на почти две години. Не я чувах. Не я виждах. Обикновено около мен прелитаха ноти, в главата ми всеки звук се превръщаше в музика. Звукът от вятъра, морето, дори автомобилите с техните клаксони и крещящи спирачки. В продължение на две години слушах само тишината. Нищо друго нямаше значение.
В тези две години Методи се премести да живее в България. Също като мен, той премина на свободна практика и пътуваше, за да изнася концерти. Но остана у дома. Близо до мен. Посещаваше ме често. Излизахме на разходки. На вечеря. Идваше с мен в съда. Подадох жалба срещу Валери. Успях да го осъдя. Трудно, но го осъдих. Плати ми обезщетение. А сега е в затвора. Не за дълго, но е там. Не знам какво ще правя, когато излезе.
Преди две години, когато излязох от болница и докторите не даваха добри прогнози за ръцете ми, аз се заех с апартамента. Бях решила, че ще продължа да живея в жилището, което споделях с Валери. Това беше моят дом. Музиката вече я нямаше. Трябваше ли да загубя и дома си?
Сега плотът в кухнята се белее срещу мен. Галя го. Подът е покрит с дебел килим в ярки цветове. Краката ми потъват в него. Страхът отдавна е отлетял. На негово място се завърна музиката. И днес, три години след като лежах безпомощно на същия този под, а плотът над мен беше опръскан от собствената ми кръв, аз съм тук и свиря. Обоят ме чака в съседната стая. Пианото звучи леко, като фон на моята слънчева сутрин. Вземам обоя и се присъединявам към Методи. Адажиото на Албинони се влива в мен и изтръгва онези емоции, които бях забравила. Които съзнателно бях погребала, когато лекарите казаха, че надали ще мога отново да свиря някога. И които се появиха внезапно един следобед, когато ръката ми, сякаш по собствена воля, без да ме пита, без да се интересува от мен ни най-малко, посегна и отвори пианото. И изсвири първите ноти от почти две години.
Само инатът е виновен за връщането на музиката вътре в мен. Нищо друго. След пианото, последва и обоят. Първоначално не можех, пръстите ме боляха. Но продължих бавно, ежедневно, упорито. Нота по нота, акорд след акорд, пръстите ми възвръщаха уменията си, техниката си.
А сега, дуетът на пианото и обоя танцуваше в страстна прегръдка, летеше като орел високо, рееше се над планини и морета, достигаше онази вечност, която само музиката можеше да достигне.
- Мисля, че си напълно готова за довечера – Методи се обърна и ми се усмихна. Карираната му пижама, която взехме от Шотландия преди месец, светеше насреща ми с цветовете на щастието, на новото начало, на любовта.
И когато само няколко часа по-късно стоях на сцената в Зала „България“, а всички бяха на крака и ме аплодираха бурно, аз най-после се отърсих от последните остатъци мрак. Сякаш тези хора, с техните широки усмивки, най-после разпръснаха мъглата, която все още ме обвиваше.
Обърнах се към Методи и се усмихнах. Беше Цветница. След седмица празнувахме Възкресение. След седмица празнувахме светлината. Свободата. А тя звучеше в главата ми и излизаше изпод белязаните ми пръсти. С нотите на Адажио.
