Обичам киното, но как обичам и телевизията. През годините съм изгледала много сериали, като започнем с „Робинята Изаура“ като дете, минем през няколко латиноамерикански сапунки и стигнем до американските, които ни заливат от години. Някои неща са много добри, други – забавни, а трети за разпускане след голямо натоварване. Ето и моите категории и любимците в тях:
Полет с дракони
Има два сериала, които толкова много харесвам, че нямам никакви забележки (не че няма за какво, но сърце не ми дава да ги критикувам).
Да започнем с „Вещера“ – то не беше Гералд, то не бяха чудовища, то не беше дисфункционална и тотално прецакана любовна история и, за капак, голяма битка и сблъсък на доброто и злото, които да те държат в напрежение. Признавам, че гледах първи сезон не особено ентусиазирано, но то беше само докато навляза в историята. А сега страдам, че Хенри Кавил вече няма да участва. Кой ще е Гералд и дали ще ми хареса, предстои да видим!
Сериалът, който ме изпълваше с чувство на див възторг е „Игра на тронове“. След първите три сезона и докато чаках четвърти, прочетох книгите. Страхотна политическа интрига, толкова много персонажи, че да задоволи вкуса ми към разнообразие, някои уникални образи и още по-уникални убийства, а за капак и три дракона (има ли дракон, добро е – мое лично мнение).
Алтернативни светове
По пандемията започнах да гледам един сериал, който ми попадна случайно – „Друговремец“. И бях засмукана във водовъртежа на Клеър и Джейми. На фона на големи исторически събития, тяхната любов оцелява и преживява – пътуване във времето, смърт, няколко войни… Чакам с нетърпение да разбера къде ще ги отведе следващия сезон и как, или по-скоро дали, ще продължат да остаряват заедно и в кое време.
„Западен свят“ е сериал точно по мой вкус – алтернативно бъдеще и алтернативен свят, в който всичко е игра за забавление на онези, които могат да плащат. И въпросите, които много често си задавам продължават да остават без отговор: „Какво ще стане ако онова, което самите ние сме създали, се обърне срещу нас?“ „Етично ли е да създаваме същества, които да служат само за забавление?“, „Играта със живота или играта със смъртта е по-страшна?“ и може би най-важния от всички: „Какво ни очаква в бъдещето, което сами създаваме?“
О, да не забравя, присъствието на Антъни Хопкинс в първи сезон е разкош.
За фон на закуската
Имам няколко любими за предъвкване сериали, които гледам, когато съм твърде изтощена.
„Приятели“, естествено на първо място, е сериалът, който знам наизуст. Все още се вълнувам от отношенията между Рос и Рейчъл, забавлявам се с Фийби и Джоуи, а Моника и Чандлър са ми любимата двойка – леко дисфункционални, но пък им се получава. Сериалът е направен преди политическата коректност да навлезе в телевизионната и киноиндустрия и нямат квоти за нещо, което би било неестествено за сюжета. Шаблони обаче си имат – разглезената принцеса и интелектуалния тип, шута, глуповатото момче, откачената приятелка и онази с обсесивното разстройство. Страхотна комбинация!
Друг любим мой ситком е „Теория за големия взрив“ – отново без натрапване на неестествени герои в група от много интелигентни, на ръба на гениалността (някои и отвъд него) хора, които са странници, но някак успяват да функционират социално. Представете си колко харесвам сериала, та чак си намерих мъж физик. Слава Богу, не е като Шелдън Купър.
Има два сериала, които също често предъвквам, но с всяко следващо гледане откривам черти на главните героини, които ме дразнят. В „Секса и града“ например Кари е разочароващо непостоянна, истерична и на моменти искрено вбесяваща с нейните драми. Но пък сериалът ми допада заради динамиката на героите и, естествено, многото обувки. Обичам обувки.
„Момичетата Гилмор“ също гледам като фон, а двете главни героини имат много проблеми с поведението, които ми се струват измислени (от тях самите). Въпреки тежката история на Лорелай, не мога да ѝ съчувствам напълно, защото аз съм коренно различна и такова бунтарско поведение, което граничи с истерия, ми е непонятно. Връзката с родителите ѝ е такава, каквато тя реши, възползва се от тяхната помощ само когато ѝ е удобно и редица други неща, които намирам за дразнещи. Но ми харесва малкия град и общността, историите, които служат за фон на по-голямата, амбицията и постигането на целите, любовта.
My not so guilty pleasure
Има една категория сериали, които гледам помежду другото, но с удоволствие, заради изключително лекия начин, по който са поднесени. Единият представя сблъсъка на една американка с френската култура, мода, начин на живот и мислене – „Емили в Париж“. Ех, Париж, Франция, виното, храната, френския език и френските мъже… Как да не са наслада за окото! Има преувеличени неща, но историята не натоварва излишно и е подходяща за един уикенд, в който да си лежиш на дивана, да си мечтаеш за Париж и да не правиш нищо друго.
„Бриджъртън“ излезе по същото време като „Емили в Париж“ (през пандемията) и някак запълни една нужда за леко развлечение на фона на лудостта около корона вируса. Историята тук проследява любовните трепети на братята и сестрите от фамилия Бриджъртън на фона на кралски интриги и мистериозната фигура на лейди Уисълдаун, която наблюдава и осмива висшето общество и кралския двор. Единственото, което намирам за странно е присъствието на афроамериканци като представители на аристокрацията, включително и кралицата на Англия. Не е исторически коректно на фона на 19 век, но какво да се прави – съвременни приумици.
Предстоящо
Започнала съм два сериала, които смятам да довърша това лято – „Йелоустоун“ и „Истински детектив“. И с двата ми предстои четвърти сезон и вече имам съставено мнение.
„Йелоустоун“ е семейна сага, в която всеки член на семейство Дътън има сериозни отклонения (хахахахаха, шега, но все пак…). Кевин Костнър (главата на семейството) ръководи ранчото си с твърда ръка, стига до крайности, за да защити своето и е сравнително безскрупулен. Но образът му е така изграден, че някак го разбираш, дори му съчувстваш на моменти.
По същия начин управлява и децата си. Моята лична любимка е единствената дъщеря – Бет. Голяма кучка, с почти никакви скрупули, когато става въпрос за работа и финанси, тя е едно пораснало и много дълбоко наранено дете, което търси любов – и от баща си, и от единствения мъж, който я изтърпява във всичките ѝ настроения. Нямам търпение да разбера как продължава нейната лична история в сериала. „Истински детектив“ е поредица, който се гледа внимателно, без разсейване, защото може да пропуснеш някой нюанс на действието, който има значение за крайния резултат – разкриването на убиеца. Това, което ми харесва е, че всеки сезон е сам за себе си, с различни герои и различни случаи. Единствено втори сезон не ми допадна много, може би защото в него случаят не беше достатъчно странен – наркотици и борба за територия. И тук очаквам четвърти сезон с нетърпение – Джоди Фостър играе главна роля все пак.
