Червената обеца

24 декември, 2008, 22:30

Стоях край пътя, свит в огромната зелена шуба, и гледах надолу по склона. В краката ми се виеха остатъците от есенните листа, които вятърът разхвърляше на пориви. Горе, високо в клоните на дърветата, подскачаха снежинки. Първите за тази година. Чаках ги да паднат, да оставят следа. Категоричността на зимата, с нейните виелици, преспи и студ още не беше набрала сила. Колебаеше се.

Очите ми се присвиваха срещу вятъра. Колата ми беше далеч нагоре, близо до фабриката, а мракът тук беше гъст. Очите ми не бяха свикнали с него. Как можеш да свикнеш с пълното отсъствие на светлина? Вече двадесет години.

24 декември 1988 г., 22:45

Снегът осветяваше завоите в ярки бели петна. Радиото леко се губеше. А Лора пееше и се смееше, подръпвайки от цигарата. Обеците ѝ се люлееха в такт с музиката. Блестяха. Погледнах я и засмян протегнах ръка към цигарата.

Лора изпищя. През предното стъкло нахлу ярка бяла светлина. И после дойде тишината.

24 декември 2008 г., 14:00

Стоях в края на градината, наполовина скрит от оградата, и наблюдавах жената, която не ме познаваше вече двадесет години.

Припичаше се на една пейка, обърнала глава към светлината и топлината. Зелената ѝ плетена шапка, мръсна и поизбеляла от годините, стоеше килната на една страна и закриваше лявото око наполовина, докато в същото време разкриваше дясното ухо с висящата червена пластмасова обеца. Подаръкът ѝ за нашата годишнина. Палтото ѝ, същият маслинен нюанс като шапката, обгръщаше слабото ѝ тяло в една палитра от избледнели участъци и изтъркани петна – картографията на последните години от живота ѝ. Червеният шал и паякът-брошка единствени напомняха, че тя е била друга. Някога! Когато външният ѝ вид имаше значение. За нея!

Приближих се! Студеният декемврийски въздух се носеше около мен лек и ароматен, нахлуваше в ноздрите ми, а с всяка следваща стъпка се смесваше с нейния мирис. На крем за лице, незабравки и тютюн.

• Здравей! – поздравих я тихо.

Вдигна поглед и се намръщи срещу мен. Слънцето блестеше в очите ѝ.

• Вие кой сте?
• Момчил.
• Момчил? Като моя мъж. Вие познавате ли го?

Седнах до нея на пейката.

• Може би. Разкажете ми за него.

Погледна ме и се усмихна.

• Приличате на него. Но той е млад. И красив. Не се обиждайте, но сте доста стар.
• Не се обиждам. Разкажете ми за Момчил.
• Моят мъж. Най-красивият и мил мъж на света, – свали единствената си обеца и ми я подаде. – Подари ми тези обеци за годишнината от сватбата ни. Нямаше много пари, но ги купи. Като рубинени са, нали?

Кимнах и ѝ върнах обецата. Веднага я закачи. Помълчахме.

• А вие имате ли жена?
• Имам.
• Сигурно много я обичате?
• Да, много. Но се виждаме рядко.
• И тя ли работи много? Като моя Момчил?
• Откога го няма?
• Не знам. Не помня вече.
• Но Вие го чакате всеки ден?
• Разбира се! Той ми обеща да се върне. А и след катастрофата имам нужда от лечение. Ударих си главата, разбирате ли? Но аз го чакам. Ще дойде за Коледа. Обещал ми е.

Стана и се завъртя. Усмихна ми се, точно както преди, а малката трапчинка върху лявата буза се сля с бръчките по кожата ѝ.

• Облякла съм най-хубавите си дрехи. Да съм красива за него.
• Красива сте!

Тя продължи да се върти, а аз ѝ се усмихвах.

• Господин Писев? – сестрата се беше приближила с инвалидна количка. – Днес не е ден за свиждане. Ерате утре, за празничния обяд.
• Трябваше да дойда днес.
• О да, годишнината. Позна ли Ви?
• Не.
• Докторът каза, че живее само в онзи период около катастрофата.
• Помни ме, но не ме познава.

Станах.

• Ще дойдете ли пак скоро? – попита ме усмихната Лора. – Момчил вече ще се е върнал. Да ви запозная.

Тръгнах си, без да ѝ отговоря. Без да ѝ обещая. Отидох при оградата и се обърнах. Настанена в инвалидния си стол, Лора ми махаше весело, а червената обеца, единствената частичка от старата Лора, която оцеля в онази нощ, проблясваше на топлото слънце.

24 декември, 2008, 22:45

Коледа беше близо. У дома сигурно гореше камината. Имаше бъдник и седем или девет постни ястия на масата. Майката на Лора беше направила от нейния боб, а моята – питка. Имаше и ракия на масата. И от онова червено вино, което Лора толкова обичаше. Нищо! И тук беше уютно. Топло, в пашкула на спомените.

Някъде в далечината проблесна светлина. Фарове, които бавно пъплеха нагоре по склона. Почти навреме. А може би щеше да е точно навреме. Десет години се борих с медицината. А после прекарах девет години в безплодни опити да претворя онази нощ. Сега, на десетата, късметът ми се беше обърнал.

Излязох на пътя и запях:

Да си вземем сбогом, със онази любов,

без която никак не можем.

Не е лесно, не е лесно

у дома да се връщаш, да се връщаш бездомен.

Светлината все повече ме приближаваше, огряваше първите снежинки, осмелили се да докоснат асфалта. Застанах по средата, върху бялата линия и запях още по-силно:

Спи булеварда след дългия ден,

спят уморени, тротоарите пусти.

Под ръка аз вървя с подранилата зима

и събирам своите чувства.

Един лъч изскочи току иззад завоя и освети асфалта пред мен. Вторачих поглед напред, пеейки с пълно гърло. Само цигара нямах. Отдавна ги бях отказал. Преди точно двайсет години.

Шофьорът ме забеляза, но беше късно. И там, сред танцуващите снежинки и проблясващите светлинки, нещо червено проблесна. Чух свирене на гуми, стържене на метал в метал. Светлината полудя. А аз стоях, взрян в червеното стъкълце, което ставаше все по-голямо пред очите ми.

• Луд ли си бе, човек! – изкрещя басов мъжки глас. Една жена пищеше.

Обърнах се. Колата беше спряла до мантинелата. Всъщност в нея. Някой размахваше ръце срещу мен. От радиото звучеше силна музика. Миришеше на бензин и на цигари. А на пътя, близо до отвесната скала, моето червено стъкълце ме чакаше. Наведох се, взех го и тръгнах нагоре по хълма.

25 декември 2008 г., 11:30

• Момчил още го няма, – Лора стоеше и посръбваше леко от топлия чай.
• Ще дойде, не се тревожи, – сестрата тръгна към другите пациенти, които стояха по масите и поглъщаха коледни сладки с чай или вода. А аз стоях и се усмихвах.

Прекарах двайсет години в опити да изкупя вината си. Забогатях. Издържах почти целия санаториум, в който Лора изкарваше година след година в блажено неведение за случващото се. За случилото се. Имаше всичко. Но тя, година след година, обличаше единствено роклята, с която беше в онази далечна Бъдни вечер, палтото, което лежеше на задната седалка на колата тогава и шапката, която толкова обичаше. И слагаше единствената червена обица, която оцеля. До днес!

• Здравейте, Лора, – поздравих аз.
• О, здравейте! Вие кой сте?
• Момчил.
• Момчил? Като моя мъж. Вие познавате ли го?
• Не, разкажете ми за него.

Тя се усмихна, а аз поставих пред нея кутийката с червеното стъкълце. Тя я отвори и нададе лек писък.

• Червената ми обеца?
• Да. Сега вече имате комплект.

През всичките тези години не се бях сещал да купя още една. И сега, в нашата 21 Коледа заедно, тя отново беше Лора с двете червени рубинени обеци, а аз бях нейният Момчил, който ѝ ги подарява.

• Честита годишнина, Лора!
• Честита годишнина, скъпи! – прошепна тя докато слагаше обецата на мястото ѝ.