#ИсторииотСъботаСутрин
Пак е излязъл. Дали да не заобиколя? Не, закъснявам. Просто няма да го гледам. А и има други хора. Няма да ме забележи.
Трябваше да си обуя маратонките. С тези ботуши се чувам чак до булеварда. Добре че кучетата лаят, та да го разсейват. Още малко и ще завия зад ъгъла и вече няма да го виждам, а и той мен. Още 100 метра. 50 метра.
– Тони! – чувам обичайния вик. – Тониииииии!
Дали да се обърна? Аптеката е близо и скоро ще съм на булеварда. Там е безопасно.
– Тониииии!
– Неееее – присъединява се неговия глас.
Спирам на ъгъла. Единият ми крак е на булеварда, а другият ще стои на малката ни улица. Обръщам се.
Момчето е леко закръглено, с розови бузи и стиснати устни. Колко млад изглежда. Седи до едно дърво със събути дънки и ръце, втъкнати в ластика на тъмносините си слипове. Тропа с крак и вика:
– Не! Не! Не!
Оглеждам се. На няколко метра от него стои жена с кафяв анцуг и ръце на кръста.
– Тони! Веднага си вдигни дънките. И ела тук.
– Не! Не! Не! – отново се провиква той.
Ще закъснея. Но не мога да помръдна. Да се върна ли?
– Тони, бързо се прибирай. Ще настинеш – жената вика, а Тони клати глава.
Светофарът светва зелено. Ще закъснея. Притичвам потропвайки към отсрещния ъгъл. Там, под дървото, стои Тони. По гащи. А майка му вика, но не помръдва. Заставам до него.
– Здравей, Тони – казвам му. – Помниш ли ме? Аз съм Тони.
– Тони? – поглежда ме. – Ходи ми се до тоалетна.
Подхващам го за ръка и тръгваме. Той със събути дънки, аз – с потропващи ботуши. Ще закъснея. Но пък майка му е направила чай. Както всяка събота.
