Лампата до леглото на Дея хвърляше мека светлина. Тя се взираше във висящото шнурче. „Щрак!“ И светлината изчезваше. „Щрак!“ И светлината се връщаше.
- Готова ли си за приказката, Дея? – мама стоеше на вратата и държеше в ръцете си любимата книжка с приказки.
Снощи Дея заспа на средата на историята за Котарака в чизми. Мама нежно я зави и я целуна по челото, а после „Щрак!“, и светлината изчезна. Дея се събуди след няколко часа и около нея цареше пълен мрак. Тиктакането на стенния часовник от хола се чуваше силно, а съвсем наблизо татко й хъркаше. Но имаше и други шумове. Те я плашеха и тя хем искаше да се пресегне и, „Щрак!“, да светне лампата, хем искаше да бъде голямо момиче.
- Дея, слънчице, вече си на пет години – казваше татко.
- Да, тате! – Дея толкова искаше да е голяма. И да не се страхува от нищо.
Дея се стараеше да е голяма. Искаше феята на сънищата да я посещава често. Тя носеше много цветни, магични, забавни истории. Но днес в мрака се чуваха и някакви леки скърцащи въздишки. Някои идваха от тавана, а други сякаш изпод леглото. Дея се зави през глава и се ослуша. „Туп-туп-туп-туп-туп“. Някой препускаше бързо около завитата ѝ главичка. Ако мама беше тук, щеше да каже, че това е сърцето ѝ. Но Дея си представяше едни малки конници, които яздеха около леглото ѝ и се мъчеха да скочат при нея. И изведнъж: „Щрак!“ Дея повдигна леко завивката си и под нея се вмъкна светлина. Зави се бързо. Кой ли беше светнал? Повдигна повече розовото си юрганче и се огледа. Стаята беше празна. Но кой беше светнал?
- Кой е там? – прошепна тихо Дея.
- Аз съм, – мек и топъл като горещия шоколад на мама глас се обади. Дея веднага пак се зави. Не познаваше тази жена. Любопитството обаче беше по-силно. Надигна отново завивката.
- Коя си ти?
- Феята от лампата.
Дея се надигна и се огледа. На шнурчето на лампата висеше малко момиче. Люлееше се напред-назад, а около нея искряха хиляди светлинки. Облечена беше в рокля от малки блестящи капчици, като росата по тревата.
- Какво правиш тук? – попита Дея.
- Гледам те как спиш? Идвам всяка вечер – и феята се усмихна и ѝ намигна.
- Но аз сега не спя.
- Е, сега се събуди, ама другите пъти все спиш.
Дея се облегна на възглавницата си с розови слончета.
- Ти какво работиш?
- Аз съм феята на лампата.
- Добре де, ама каква ти е работата. Ето, татко например е счетоводител, а мама – учителка. Ти какво правиш, за да ти дават заплата?
- Светвам и угасвам лампата и се грижа да се наспиш добре.
- Аха. Но аз днес те хванах. Ще ми разкажеш ли приказка? Не мога да заспя и ме е страх от тъмното.
Феята скочи от шнура и бавно кацна на нощното шкафче. Приседна под лампата и запърха с хилядите светли капчици по нея.
- Искаш ли да ти разкажа за първите светулки? – попита усмихната тя.
- Да – Дея се зави добре и легна на една страна, вперила малките си любопитни очи във феята.
- Имало едно време едно далечно кралство. Там всички били малки, ей такива като мен, и живеели в малки, зелени къщи. Имали малки прозорци, през които влизала и излизала светлина. Защото тези малки хора светели ярко. Но никой не забелязвал това. Знаеш ли защо?
Дея поклати глава.
- В това далечно царство винаги било ден.
- Колко хубаво – прошепна Дея. – И аз искам винаги да е светло.
- Не може, миличка!
- Защо?
- Слушай историята, за да разбереш, че и в тъмното се случват добри неща.
- Добре – и Дея отново се отпусна на възглавницата си.
- Един ден над това далечно царство се спуснал магьосник. В неговото царство било постоянно тъмно. Видял светлината и помолил тукашния цар да сподели с него част то тази светлина. Той обаче го изгонил.
- А как се казвал царят?
- Цар Слънце.
- А магьосникът?
- Мрак.
- Като тъмно ли?
- Да, като тъмно – каза феята. – И така, царят отказал. Не искал да дели светлината си с Мрак. А Мрак, който всъщност бил много силен магьосник, излязъл от двореца, обърнал се и размахал вълшебната си пръчка. Извикал тъмнината и тя се спуснала като черен облак над царството. Но какво да види. Не станало наистина тъмно. През прозорчетата на малките къщички все още излизала светлина. Магьосникът разбрал, че панът му не проработил. А царят осъзнал, че не е постъпил правилно. Никой не трябвало да живее в такъв мрак. И сключили мир. Цар Слънце се съгласил да дава светлина на магьосника Мрак през половината ден, а през другата – той да му я връща. И така се появили денят и нощта. Когато обаче нощта се спусне над една част от земята, малки пърхащи светлинки започват да подскачат тук и там. Това са светулките, жителите на онова далечно царство. Защото никой не иска другите да живеят в пълен мрак.
Дея се прозяваше широко.
- А ти светулка ли си?
- Да. Светулките са феи, които се грижат дори и в най-непрогледния мрак да има поне малко светлина.
- Много си хубава, – Дея затвори очи и обгърна възглавницата си с ръце. – Ще дойдеш ли и утре да ми разкажеш приказка?
- Ще дойда. Сега заспивай.
Последното, което Дея чу, беше „Щрак!“ и около нея се спусна облакът на магьосника Мрак. Но той вече не беше страшен. Защото в него имаше светулки. А утре феята от лампата щеше да дойде отново и да разкаже още една история на Дея.
Лека нощ!
