Дея лежеше в тъмното и се ослушваше. Татко похъркваше някъде наблизо, а мама май още гледаше телевизия. Даваха любимия ѝ сериал. Дея не го харесваше много. Стреляха и се биеха през цялото време.
Обърна се на другата страна и се опита да заспи. Обаче нищо не ставаше. Чакаше Феята от лампата, за да ѝ разкаже нова история. Ето, вчера например, с Феята отидоха до една приказна гора, в която живееше горски принц. А онзи ден бяха в дълбока пещера, за да се запознаят с Добрия дракон, който бълваше вода вместо огън. Често помагаше на пожарната в близкия град ако имаше нужда от повечко вода.
„Туп!“
Дея се изправи. Имаше нещо под леглото ѝ.
- Мамоооооо – извика тя.
Татко спря да хърка, но не стана от леглото, а долу телевизорът продължаваше да работи.
„Туп!“
Дея посегна към лампата, но не успя да стигне шнура.
„Щрак!“
- Здравей, Дея! Защо не си заспала още? – Феята висеше във въздуха и пърхаше с малките си крила.
- Чаках те! А и под леглото ми има някой.
- Кой?
- Не знам. Чу се едно „Туп!“
- Хм, да проверим, а?
- Страх ме е – Дея се скри под завивката си.
Тя не виждаше нищо, но чуваше как крилата на Феята забръмчаха силно. После едно свистене мина близо до нея и настана тишина. Дея внимателно откри едното си око и се огледа. Лампата светеше, но от Феята нямаше и следа. И изведнъж:
- Ооооооо – чу се гласа на Феята.
- Аааааааа – извика друг глас.
- Стой – Феята извика.
Последваха „Бум!“, „Туп!“ „Ох, боли“ и още много други. Явно под леглото ѝ се водеше борба. Зави се плътно. Розовите слончета и белите зайчета щяха да я пазят. А плътната завивка тежеше отгоре ѝ и тя смяташе, че никой не може да я дръпне.
Изведнъж обаче завивката изчезна и Дея се притисна към таблата на леглото със здраво стиснати очи.
- Какво правиш, Дея? Защо още не спиш? – мама се беше качила. Седна на леглото и я погали по главата. – Кошмар ли сънува?
- Не. Има някой под леглото.
Мама стана и се наведе. После се изправи усмихната:
- Долу няма никой. Само две играчки, които си забравила. Утре ще ги приберем. А сега заспивай. Аз ще оставя лампата да свети.
- Лека нощ, мамо – мама зави Дея със завивката на розови слончета и бели зайчета, целуна я по главата и излезе.
„Туп!“ „Ох!“ „Хахахахаха, гъдел ме е.“
Дея отново се изправи, но този път се наведе и погледна под леглото. Феята от лампата летеше насам-натам и се спускаше към едно мъничко кафяво човече. То се смееше и охкаше. Опитваше се да избяга от нея, но тя го гонеше и гъделичкаше. Дея също се засмя.
- Какво правите? – попита тя.
- Гъделичкам Прахчо.
- Прахчо? Кой е той?
Кафявото човече се изправи на тънките си крака и се поклони. Цялото му тяло беше покрито с рядка кафява козина. Имаше големи и островърхи уши, а очите му бяха изпъкнали и сини. Носеше изпокъсана и мръсна риза, а ръцете му стигаха почти до земята. На гърба му се виждаше закрепена голяма метла.
- Дъсти на вашите услуги.
- Дъсти? Какво си ти? – Дея слезе от кревата и се наведе, за да го вижда по-добре.
- Аз съм хобгоблин.
- Хоб… какво?
- Хобгоблин.
- За първи път чувам за теб.
- Да, Дея, защото те не идват често тук – Феята изскочи изпод леглото и изтръска крилата си. Дъсти/Прахчо я последва и скочи върху нощното шкафче до леглото на момичето. – Те живеят много далеч, в една вълшебна страна, наречена Англия. Там има много като него.
Дея се настани удобно и попита:
- Добре де, а какво можеш да правиш? Защото Феята гаси и светва лампата. А ти?
- Аз бърша прах.
Дея се засмя:
- Как така бършеш прах?
- Ами така. Бърша прах под леглата на момиченцата и момченцата у дома.
- Но под моето легло винаги има много прах. Ти откога живееш там?
- От няколко месеца.
- Значи не си вършиш много добре работата, Дъсти – скара му се Дея.
Дъсти наведе глава и се разплака.
- Не плачи – Дея се приближи и го погали по главата с единия си пръст. – Аз не исках да те обидя. Плюс това мама каза, че вече съм голяма и трябва сама да си чистя стаята. Обещавам, че ще ти помагам, само не плачи.
Дъсти обаче се разплака още по-силно. Извади метлата си от някакъв специален калъф на гърба и започна да се удря с нея.
- Аз съм лош хобгоблин. Затова ме изгониха.
- Защо са те изгонили?
- Защото не мога да чистя добре.
- Е, и аз не чистя много добре и ядосвам мама, но тя не ме е изгонила.
Дъсти избърса носа си с крайчеца на ризата и погледна Дея.
- Твоята работа не е да чистиш и затова не са те изгонили. Нека ти разкажа. В моята страна ние се раждаме, за да изпълняваме различни задачи. Едни мият подове, други чистят камините, а трети, като мен, отговарят за праха. И хората ни оставят чаша мляко или някое лакомство ако са доволни от нас. В къщата, в която ме изпратиха, аз трябваше да почиствам праха под леглата. Обаче там имаше едно много пакостливо момче, Роби, с което си играехме на войници. Вечер бях толкова уморен, че влизах под леглото да чистя и заспивах там. А прахолякът се трупа, знаеш. Роби също искаше да ми помага, но от игри и приказки все не успявахме да почистим. Един ден майката на Роби дойде и му се скара страшно много. Даже го наказа да не излиза от стаята си и да не гледа телевизия. А двамата много обичахме анимационните филмчета. Той много се ядоса и ме изгони от стаята си. Каза ми никога да не се връщам. И ето ме, нямаше къде да отида и дойдох тук – Дъсти отново заплака и задуха носа в ризата си.
- Дъсти, не плачи. И моля те не духай носа си в ризата, че не е прилично. Ще ти дам носна кърпичка – Дея стана и извади една от раницата си. Върна се при Дъсти, но кърпичката беше много голяма. Тя скъса едно малко парче и му го подаде.
- Аз го намерих преди няколко месеца – каза Феята, която досега стоеше под лампата и си играеше с шнура. – Беше много мръсен. Не като сега. Доведох го тук. И всяка нощ, след като ти заспиш, аз му помагам да бърше праха. Не искаме отново да го изгонят, нали?
- Значи и двамата не ви бива – засмя се Дея.
- Аз съм Фея, никога не съм се учила да чистя – Феята скръсти ръце пред гърдите си и се намуси.
- Добре де, не се сърди. Хайде утре да изчистим тримата заедно. Аз ще ви покажа как го прави мама. Ще си помагаме. А после ще ми разкажете приказка – Дея подаде още малко от кърпичката на Дъсти.
- Чудесна идея – подсмръкна той. – Всички ми казваха, че трябва да знам как се прави, защото за това съм роден. Ами не. Не знам. И никой не ме научи.
- Аз ще те науча – Дея протегна единия си пръст и го погали по главата. – Съгласен ли си?
- Да. Аз после ще ти разкажа за едни мои далечни братовчеди – кафявчовците, които живеят в Шотландия.
- Разкажи ми сега.
- Ами Буубах, братовчедът от…
- Не – Феята тропна с краче – стига толкова за днес. Дея трябва да спи. И утре е ден.
Дея тъкмо се надигна да противоречи и „Щрак!“ светлината угасна.
- Лека нощ, Дея! – прошепна Феята.
- Лека нощ, Дея! – каза Дъсти.
А Дея се облегна на възглавницата и веднага заспа, без да усети как двамата ѝ нови приятели я завиха и полегнаха до нея на възглавницата – Феята отдясно, а Дъсти отляво.
Лека нощ!
