„Гениално приятелство“ по неаполитански

Всеки телевизионен сериал или поредица от филми, които продължават твърде дълго, в един момент ми стават досадни, качеството не е като в началото, като цяло нещо не ми достига от един момент нататък. С “Гениалната приятелка” стана точно обратното – с всеки следващ сезон, с всеки следващ епизод, историята ставаше все по-добра. Единствената ми забележка ще си остане подбора на актьорите в последния сезон (поне в по-голямата им част).

Книгите – рапсодия на едно женско приятелство

Книгите прочетох на един дъх някъде между първи и втори сезон. А после чаках с нетърпение всеки следващ. Нали знаете как понякога филмът осакатява историята. Няма как да вкараме толкова подробности от един роман в час и половина-два или пък в 34 епизода. Тук, за щастие, това не е така. Всичко, което виждаме, пресъздава по невероятен начин приятелството, историята на Неапол и Италия от края на Втората световна война през годините на различните социални движения, борбите между комунисти и фашисти, феминисткото движение и, естествено, мафията. Виждаме и болката от израстването, от невъзможността да надскочиш средата си и обратното – какво означава да се измъкнеш от тази среда и да промениш статуса си, да пробиеш в свят, в който трудно се пробива. А какво означава да се върнеш обратно там, откъдето си тръгнала? Смелост ли се изисква? Глупост ли е? 

Историята на Лила и Лену е история и на съперничество, илюстрация на термина frenemy, за който ние нямаме превод. И книгите, и сериалът не превръщат това приятелство в сладникава история, защото просто няма начин – Неапол, Италия, мизерията на онези години не позволяват това. Всъщност, като се замисля, това не е просто историята на едно приятелство. Това е историята на едно женско оцеляване в свят на мачизъм, страх и насилие. Дори самата обстановка, в която израстват, в която Лила прекарва живота си, допринася за избягването от всяко романтично чувство, което можем да изпитаме – сиви блокове, прашни улици, тъмни дрехи, побой от силните и богатите в квартала, побой над жените и децата от мъжете и бащите, убийства, лудост…

Харесвам и това как момичетата са толкова различни, което с годините на тяхното израстване и промени в социалната среда, става още по-явно. Лила става все по-самоуверена, с ярка индивидуалност и много, много силна воля. Лену пък е пасивна, не се чувства добре в собствената си кожа и въпреки академичните успехи, тя е много неуверена, тиха, дори тъжна. Трябва да минат години, много удари и разочарования, за да започне да взима самостоятелни решения. Дори за мен, всяко нейно самостоятелно решение е такова само наполовина. Защото повечето са взети под влиянието на Лила или като противодействие на нещо, което тя е направила. До края на книгата, а и на филма, Лила е сякаш най-важното същество за Лену. Нещо винаги я дърпа към нея независимо от съпруг, деца, голямата й любов. 

В крайна сметка, харесвам и книгата, и филма. И докато четейки книгата, сме изцяло в главата на Лену, преживяваме всичко с нея, то сериалът ни дава различни гледни точки. Това е една от историите, които ще пазя задълго в съзнанието си, защото тя пресъздава приятелството такова каквото често е – любов, но и съревнование, принадлежност, но и желание да побегнеш, вярност, но и предателство. Една от най-живите и докосващи истории.

От книгата към екрана

Може ли един сериал да улови един толкова сложен психологически пейзаж като този на неопалитанската поредица на Елена Феранте? Отговорът не е нито да, нито не, а една завладяваща симфония, която се нарежда сред любимите ми екранизации. 

Телевизионната адаптация постига нещо забележително – визуализира толкова точно героите, като ни потапя в оживения, често изпълнен с насилие свят на Неапол от 50-те години на миналия век, на фона на който се разгръща едно приятелство – между Лену и Лила. Решението да се използва неаполитанския диалект допринася за автентичността на преживяването и за динамиката на отношенията.

Една от най-забележителните разлики между книгата и сериала е в тяхното отношение към насилието. Романите представят насилието като заобикаляща сила – постоянно присъстваща, но често описвана отстрани, филтрирана през възприятието и паметта на Елена. Сериалът, напротив, подчертава това насилие. Независимо дали става въпрос за домашен спор или такъв между съседи, визуализацията е забележителна и прави действието още по-драматично. Така илюстрирани социалните условия ни насочват към онова, което оформя живота и изборите на героите. Този акцент върху физическото насилие понякога обаче засенчва финото психологическо насилие, което Феранте толкова майсторски изобразява в своята проза.

За мен най-успешно и достоверно е предадена връзката между Лену и Лила, онова, което трябва да е във фокус. Докато романите представят събитията и отношенията през погледа на Елена и нейното непрестанно съпоставяне с „гениалната ѝ приятелка“, сериалът показва и външните изражения на това приятелство. За всичко допринасят и брилянтните актриси от първи до трети сезон. Според мен онези моменти в сериала като силата на погледите, напрежението в отделни жестове, наситената с напрежение тишина между двете, създава един допълнителен, макар и външен, пейзаж на психологическата дълбочина на тези отношения в романите. 

Както казах и в началото, харесвам и двете еднакво силно. Просто сериалът за пореден път доказва, че това са различни по вид изкуства, които могат да разкажат една история по различен начин, но еднакво добре. Историята на Лену и Лила е разказана по един нов начин и създава нещо различно, един завладяващ свят, едновременно интимен и универсален.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *