Израснала съм покрай граница – колкото физическа, толкова и политическа (между две държави). Израснала съм край река. Реката бележи границата между тук и там, между нас и тях, между две земни повърхности. Покрай границата хората с пълна сила осъзнават смисъла на различността, на другостта. Защото хората отсреща са други, различни от нас – като националност, като език, като нрави и обичаи. В същото време обаче хората по речната граница си приличат, защото са отгледани от тази река, играли са по бреговете ѝ, там са се влюбили за първи път, там са загубили за първи път. Няма значение какъв език говорим ние и какъв език говорят те. Всички се оглеждаме в едни и същи води, историята ни протича край едни и същи брегове, наблюдаваме се едни други, споделяме крясъка на чайките и вятъра, който носи аромата на вода, онзи упойващ мирис на голямата вода, който е част от нас, независимо от коя страна на тази вода живеем.
Има обаче и други граници, физически и въображаеми, покрай които може, а и често преминава живота. Родена съм покрай една такава граница – Стара планина, от южната ѝ страна, а после дълго съм живяла от северната. И докато край реката можеш да видиш другия бряг, да разширяваш това, което познаваш, защото виждаш какво се случва отсреща, в полите на Балкана това е трудно. Там се раждаш и живееш сгушен в топлината му, под неговата спокойна и величествена закрила. Имаш чувството, че няма какво да те събори, какво да те нарани, защото той е там – винаги готов да те защити. И ни е защитавал, и ни е карал да мечтаем и да си представяме световете отвъд него, които не виждаме. За мен, като съвсем малка, планината беше България, планината беше у дома. Всичко останало беше чуждо.
Има и други граници естествено. Например, вратата. Затворената врата на дома винаги е граница не само между вътре и вън. Тя е граница между нас и другите, които не искаме да допускаме в живота си. Тази врата може да бъде мощен символ на това колко не искаме другите в живота си. Защото стои винаги затворена. Често и заключена. А понякога, все по-рядко напоследък, я отваряме, за да допуснем хората вътре. Да видят онзи наш свят, който не показваме навън. Да покажем своето сигурно място в свят на несигурност и да допуснем в него да влязат другите – понякога приятели, а понякога – врагове.
В моите представи има и една друга граница – железопътната линия. Видяла съм много – и у нас, и в чужбина, но онази, която винаги виждам в представите си, минава през Русе. Тя отделя един квартал от друг, но и отделяше моите два свята – този на семейството и приятелите, на свободата и забавлението, и светът на задълженията, на училището. Много години съм минавала през линията, за да стигна до училище. Рядко сама, често с приятелка. Отвъд линията винаги ни чакаше училището, онази не толкова долюбвана институция, в която бяхме задължени да бъдем. Но там беше и един друг свят. По онова време другите квартали, в които аз не съм живяла, в които не съм играла, които бяха интересни, мечтано място за живот, за нови запознанства, за разширяване на кръгозора. Като доста сериозен интроверт с екстровертни наклонности, винаги съм се стремяла към познатото, но съм мечтала за непознатото. И открих, че нямам проблем с промяната, пък било то и трудната. Отварянето към другостта идва трудно.
Накрая стигам и до онези невидими граници, които сами поставяме в своя живот или които обществото ни налага. Онези граници, чието пристъпване е въпрос на характер, на сила на духа, но и често – на морал. Моите лични граници бяха и винаги са били между това да се откривам пред хората, да променям средата си, с която се чувствам комфортно, да общувам повече, което често не съм намирала са нужно. През годините открих колко много мога да се променям, колко моят вътрешен свят може да се адаптира към външния и понякога да го изпреварва.
Въпросите на морала започнаха да ме занимават в училище, с часовете по философия. Тогава започнах да се замислям над доброто и злото, които преди това бяха за мен просто дадени категории, които човек спазва. Това е добро, така са ме учили, затова го правя. Не правя другото, защото мама е казала, че е лошо и защото никой друг не прави така. И това е. Така израстваш и така живееш дълги години. А после идва момент, в който се замисляш и оформяш в ума си не само обществените граници за добро и зло, но и поставяш една демаркационна линия на собствените си граници, онези, които не искаш някой да пристъпва. Често те са по-важни от физическите, защото са създадени и поставени, за да те предпазят от един свят, който често може да е враждебен.
В тази част от сайта ще публикувам мои разкази. Започнах да пиша разкази преди малко повече от година, защото кратката форма на изразяване никога не е била моя силна черта. Човек обаче се учи докато е жив. Та и аз така. Първите разкази, които се родиха са свързани с границите, които описах по-горе. С живота на границата, между познатото и непознатото. Защото винаги става въпрос за тук и там, за някаква граница, която ни дели от желаното или нежеланото, за нашето тук, комфортното, уютното, и там – често плашещо, нежелано или просто непознато. Рядко знаем какво ни чака отвъд границата. Понякога там е красиво, пълно с чудеса, светлина и любов. А друг път – мрак и мъка, тунел без светлина в края. Всеки сам избира совите вътрешни граници, всеки сам поставя линия между едно и друго. Това са границите, които аз виждам. Прочетете за тях. Открийте своите.
Приятно четене!
