Както е явно, аз съм фен на т.нар. хорър. Веднага обаче правя уточнението, че съм почитател на онази част от жанра, която разказва за страховете, а не на кръвта или разчленените трупове. Няма нужда от специални ефекти ако знаеш как точно да обрисуваш страха – с думи или образи. В това се крие истинския хорър.
Силните емоции винаги са били мощен инструмент за разказване на истории. Ужасът е особено ефективен, защото навлиза в нас брутално и бързо изважда на преден план най-дълбоките ни страхове и тревоги. Това, което започва като народна приказка например, бързо се превръща в нещо, което вълнува поколения от читатели и зрители.
Любимият ми сблъсък с така нареченият ужас е Кралят – “Кери”, “Тъмната половина”, “То”. Развих желание да чета още “страшни” истории. Ще попитате защо в кавички? Ами защото това не са страшни истории в истинския смисъл на думата. Това е майсторство.
Продължих с Мери Шели и нейния “Франкенщайн” – човешкото и божественото, смесено в една история, от която те побиват тръпки. Представяте ли си силата и властта, която един човек изпитва, когато вдъхва живот? Преди няколко години гледах и представление, в което Бенедикт Камбърбач играеше Франкещайн. Какво превъплъщение! Какъв образ!
“Дракула” и произведенията на Едгар Алън По също се появиха в живота ми сравнително рано. Въпреки романтичната представа, която повечето от нас имат за вампирите (благодарение на Холивуд и телевизионните продукции от последните години), Брам Стокър създава един много реалистичен ужас благодарение на едно несъществуващо създание. Едгар Алан По обаче бързо изгради в мен вкуса към психологическия ужас, към лудостта и зловещото.
Оттам много бързо се върнах и към Хичкок. Първият ми сблъсък с ужаса като образно пресъздаване на малкия екран беше още в детските години. С една приятелка решихме да гледаме тайно филми, които родителите ни нямаше да ни разрешат. По-късно правех същото и със сестра ми. Винаги когато бяхме сами, вземахме “страшни” филми от видеотеката.
Та с моята приятелка гледахме някакъв филм за Джак Изкормвача, чието име не помня. Но помня страха да се прибера у дома (живеехме през една къща). Помня и желанието да гледам още. Е, запознах се и с господин Хичкок. До ден днешен, почти 40 години по-късно, се оглеждам с безпокойство, когато видя много птици на едно място. ПОследваха други негови филми, а заради Изкормвача развих и вкус към историите за серийни убийци (“Гражданинът Х” ми е особено любим).
Както казах и в началото, истинският хорър не е в сцените на насилие и кръв, а в майсторството да се разкрие човешката душа в нейната най-дълбока същност, чрез нейните страхове. Жанрът на ужаса е неизменна част от живота ми, защото там откривам истинско удоволствие от майсторски създадената история. Като дете не съм осъзнавала, но сигурно съм усещала дълбокия психологизъм на тъмнината в човешката природа, която ме привлича в този тип истории. Смъртта, чуждото, неизвестното, всичко това разкрива в хората различни техни страни. И повечето са наистина мрачни. Ужасът, пресъздадена на хартия или в киното, е огледало, понякога изкривено, което има невероятна притегателна сила. То ни позволява да изследваме нашите най-дълбоки страхове в безопасния за нас свят на една добре разказана история.
