Разказът „Към делтата“ спечели конкурс „Албена“ през юни 2023г. и беше публикуван в антологията, издадена с автори, участвали в конкурса.
Неделя следобед е перфектното време да се хвърля в реката. Ето, няма никой на кея. Работниците почиват. А по разкопаните алеи никой не е толкова луд да се разхожда. Кално е. Но на мен не ми пречи. Реката ще измие калта, нали така?
Хубаво щеше да стане. Високо. Всъщност вече е доста високо. Спомням си как, като бях на пет или шест години баща ми ме водеше тук и слизахме долу, при реката, за да хвърляхме камъчета. Обичах да пипам водата с малката си ръка и да си представям морето. Не ме бяха водили на море, все нямаше време и пари, та не знаех как изглежда. Но си го представях така – с много вода и с крясъците на чайките. Единственият ми хубав спомен от онова време, от баща ми. Скоро след това той си тръгна и така вече десет години. Никакъв го няма.
Някак нормално е напоследък, ей така, като се замислиш – да изоставиш семейството си и повече да не се обърнеш назад. Толкова хора го правят. И бащата на Пешо така си е тръгнал, в един дъждовен неделен следобед. А майката на Вени от съседния клас заминала за Италия, уж да работи. И край. Повече не я видяла. Нямала пари да се прибере. А баща ѝ е абсолютен пияница. Та тя си живее при баба си и дядо си.
Не съм единствената, знам си. И начинът, по който си тръгват е толкова еднакъв, така банално-нормален. Ей така, сякаш напускат стаята за малко. Сякаш след няколко часа ще са отново тук. Например, бащата на Пешо излязъл за цигари. И не се върнал. Моят пък измисли цяла история. Беше понеделник сутрин. Застана на вратата на кухнята с куфар в ръка. Остави го на земята и приседна до мен на кухненската маса. Закусвах.
- Мишленце, татко трябва да иде да поработи във Варна. Скоро ще се върна.
Банално, нали? Съвсем нормален разговор. А и често ходеше в други градове за месец или два. Но винаги се връщаше. До онази последна командировка.
И майка ми се опита да се справи. Сама. С две деца. Помагах ѝ. Бях по-малката и по-послушната. Сестра ми беше ученичка и правеше беля след беля. Не знам дали беше от възрастта или от липсата на баща. Но това не продължи дълго. А аз бях послушна. Не плачех. Не крещях. Не правех щуротии. Учех се добре в началното училище. Отличничката на класа и гордостта на мама. Сестра ми не ми обръщаше внимание, но мама… Цялото ѝ внимание беше за мен. И аз правех всичко възможно да заслужа това внимание, да заслужа усмивката и погалването по главата. Но то бързо изчезна. Мама започна все по-често да се затваря в кухнята сама или с приятелка. Пушеха цигари и си говореха, а после идваше да ни целуне за лека нощ и дъхът ѝ миришеше странно. Някак остър и леко киселеещ. Не на цигари. На нещо друго.
Сега вече знам. Мама се пропи. И продължи така години наред. В началото всичко беше наред, но после започна да забравя да ме вземе от училище. Нищо. Научих се да се прибирам сама. После започна да забравя да сготви. Нищо. С кака започнахме да се учим да готвим. Един път дори направихме кекс с лимонада. Ама нямахме лимонада, та използвахме компот. Не беше лош кексът. Малко като подметка, но го изядохме. С кисело мляко, което сами си бяхме купили.
Кака порасна и избяга от вкъщи. И останах сама. На 13 години нямаше къде да отида. Баба и дядо бяха мъртви. Не знаех къде е баща ми. А и да знаех, какво от това. Не исках да го виждам. И останах да се грижа за мама. Тя все още работеше и изкарваше някакви пари. Оставяше ми на кухненската маса малко джобни и пазаруваше някакви продукти, с които обаче не готвеше. А аз си приготвях по нещо за хапване. Колкото да не умра от глад. И на училище ходех и учех, за да получа похвала и погалване по главата у дома. Е, не получавах, но продължавах да се опитвам. Вече и едно „Здравей!“ рядко получавах. Само тъжен поглед и затворена врата на кухнята. Цигарен дим и алкохолни изпарения на сутринта. Когато тръгвах за училище тихо, за да не я събудя.
От три месеца съм сама. Мама я няма. Погребахме я в най-прекрасния ден на май. И вече три месеца се мъча да се скрия от социалните. Не знам къде е кака. Беше ми казала, че ще иде в Търново при приятелка, но не знам коя е тя и как да я намеря. Спрях да ходя на училище и се крия, когато дойдат у дома. Една съседка ми дава храна от време на време. А иначе – каквото намеря. Или си открадна. Но съм уморена. Толкова съм уморена от годините, в които бях добро момиче, в които учех и бях послушна. И готвех, и чистех. И се грижех за мама. Години, в които нямах време за игри. Освен вечер, в леглото и в мислите си. А така искам да поиграя малко. С топка. Или с някоя кукла. У дома има една, останала от кака.
Застанах на върха на дигата и погледнах надолу към реката. Слънцето припичаше силно в този ранен следобеден час. Подритнах пръстта и се вторачих във водата. Тази година реката беше пълноводна, а течението – силно и бързо. Да, бързо щеше да ме отнесе. Така и не стигнах до морето. Така и не се научих да плувам. Значи водата е идеалното място за мен. Мислех и за други начини да се самоубия, но този като че ли е най-подходящ. А и няма никой. Кой ще ми попречи? Само още малко да погледам водата и ще се свърши.
- И аз обичам да идвам на реката в неделя следобед.
Обърнах се рязко. Не очаквах друг човек тук. Един старец, ама много побелял и сбръчкан, стоеше зад мен и гледаше реката.
- Всеки ден в последните 20 години, – продължи той сякаш го бях попитала нещо. Или пък сякаш се интересувах от неговата история. Имах си моя и тя скоро щеше да приключи. Той само ми пречеше. – Идвам тук всеки ден и си говоря с жена ми. Тя умря преди 20 години, но много обичаше да идваме тук на разходка. Всеки ден, хванати за ръка, след работа или в ранния следобед, когато сме свободни. Разхождахме се и гледахме течението на реката. Представяхме си историите, които носи и ни нашепва, – засмя се леко. – И всеки ден животът ни беше различен. Също като реката, към чиито води гледаш и ти, – обърна се към мен и видях ясните му сини очи. Хипнотизиращи очи. – Живял съм тук цял живот и съм гледал реката. И тя се променя постоянно. Един ден е бърза, с много вълни, на следващия – спокойна и тиха, на третия – кална и мръсна. Носи истории от цяла Европа. Носи водите на цяла Европа. Нашепва ни нещо набързо и се устремява напред, към онова вълшебно място, на което се слива с морето. И изведнъж нашите истории стават част от безбрежното море, гмурват се надълбоко и стигат до сърцето на земята. И моята история, по същия начин, се стреми към своята делта, наречена смърт, за да се слея отново с нея, с жена ми. Да я намеря, да я хвана за ръка, – гласът му стана леко дрезгав и усетих сълзи в моите очи. Сигурно и мама ме чакаше някъде. – И това ще стане един ден. Но всеки ден, идвайки тук, осъзнавам, че водите ми още са бурни, че в тях има още живот, че не са пресъхнали. И си тръгвам. Отивам да изпия едно кафе с приятелите, да поиграем карти. До следващия ден. И така вече 20 години.
И старецът приседна на дигата до мен. Не ме гледаше, но гледаше реката. Загледах се и аз. Тя наистина носеше истории. Поседяхме така известно време. Той не проговори повече. И аз мълчах. Стана да си ходи. И аз тръгнах след него. Исках да чуя още истории. И може би да разкажа своята. Или пък не. Просто да си помълча още малко с него и с реката зад гърба ни, на една ръка разстояние. Винаги можех да се върна.
***
И днес отново съм на същото място, пет години по-късно, облечена с черни дънки и черна тениска, гледам реката, която носи историите на Европа. Носи и моята история, защото съм ѝ я разказвала вече толкова пъти.
Откакто срещнах дядо Пешо изслушах много и различни истории. На хора, които съществуват и на такива, които отдавна са умрели. Всеки ден, в кварталното кафене, играех шах, карти, пиех сок или вода и слушах. Постепенно, с времето, техните истории станаха и мои истории. Записвах ги. Преразказвах ги. Дори в училищния вестник публикуваха няколко. Приемните ми родители са сложили всички истории в рамки из къщата, а сестра ми си ги е подредила в албум.
И всичко това, пълнотата на сегашния ми живот, дължа на дядо Пешо. Инстинктивно беше разбрал какво мисля и беше дошъл да ме разсее, да ме разубеди. Моят стар и побелял ангел пазител, с ясни сини очи, зареяни някъде на изток, към делтата на живота, където го чака баба Данка, неговата Данка.
Сигурно вече се държат за ръка. Днес го изпратихме. Всички, които бяха останали – бай Митко, който държеше барчето, дядо Ваньо и дядо Кирчо, баба Фани от пенсионерския клуб и всички мои възрастни ангели, които вече бяха на небето, но които ми помогнаха да се измъкна от отчаянието след смъртта на мама. Бяха ме наобиколили докато разказвах на дядо Пешо последната история преди земята да го поеме в себе си завинаги. Историята, че след няколко месеца отивах да уча журналистика, мечтаната специалност. Историята на моето щастие, което нямаше да е възможно без него.
И ей там, сред слънчевите лъчи, които пробягваха покрай нас беше и един, който ме галеше и изсушаваше сълзите. Един лъч, който ме обгръщаше с топлина в студа на моята мъка. Бях сигурна, че това е дядо Пешо, който отново, дори в смъртта, бди над мен, за да не направя крачка във фаталната посока.
- Няма, дядо Пешо, обещавам, – прошепнах към реката, загледана на изток, към делтата, където, сигурна съм, баба Данка и дядо Пешо се държат за ръце, а той ѝ разказва историите, които е чул докато са били разделени.
