Детството е онзи период от живота ни, към който често се обръщаме – някои с носталгия, други – с ужас. Рядко има човек, който да е безразличен към първите години от живота си, към игрите, приятелите, спомените. Аз съм от онези, които се обръщат назад с носталгия. Защото детството ми беше прекрасно, изпълнено със смях и добри приятели.
Винаги съм обичала да чета детски книги, книги, в които главните герои са деца, книги, които карат децата да мечтаят. В студентските си години, поради естеството на специалността, изчетох много детска и детско-юношеска литература. Харесах някои, други пък не запомних, но в мен траен отпечатък оставиха няколко книги – „Малкият принц“, „Алиса в страната на чудесата“, „Хъкълбери Фин“ (ще ме извинява Том Сойер), „Повелителят на мухите“, естествено „Пипи Дългото чорапче“, с която е пропито детството ми и др. Книгата, която най-много ме е разтърсила обаче беше „То“ на Стивън Кинг. Това не е книга на ужасите. Това е книга за детството, за приятелството, за израстването и за всички страхове, които ни съпътстват и с които, мисля аз, само децата са достатъчно добре екипирани емоционално да се справят. Тази история живее в мен от първия момент, в който съм я видяла/прочела и днес, почти 30 години след като съм гледала филма за първи път и почти толкова след като съм прочела книгата за първи път, аз все още я преживявам винаги, когато се сетя за нея.
Исках да създам история за детството и приятелството, която да е пречупена през моята призма, през това как аз възприемам този така важен за всеки от нас период и хората, които ни съпътстват в израстването. А то винаги е свързано с болка – понякога физическа, най-често обаче душевна. В болката си всеки е сам, това го разбираш именно тогава, на ръба между детството и пубертета, на брега между пресъхващите години на невинност и пълноводните води на порастването. А то, това порастване, никога не спира. Аз все още плувам из тези води и търся нещо. Какво? Ще разбера накрая.
Една вечер, в едно горещо русенско лято, докато аз пушех цигара преди сън, в главата ми заподскача идеята за четиримата приятели. Първи се появиха Кремена и Димитър, но ми трябваха и техни противоположности. Така се родиха Васил и Елена. И ето ги днес – те вече живеят собствен живот, самостоятелен от мен, в страниците на книгата. Историята се нуждаеше от отлежаване и все си мисля, че ако я бях написала преди 20 години, когато я започнах, тя щеше да е много различна от тази, която сега можете да прочетете.
Целта на книгата се обобщава само в едно изречение на Кремена: „Да запиша детството, за да го запазя за дълго.“ А аз ще добавя: „Да запиша приятелството, за да остане с мен.“ Думите, затворени в страниците на книга, имат силата да пазят спомените, които ние вече сме забравили. Затова аз записах детството и приятелството такива, каквито ги виждам и се надявам, че ще ви харесат. Приятно четене!
