Попаднах на книгата на Тара Уестоувър „Образована“ по препоръка на един от любимите ми книгосъветници, която преди време работеше в Хеликон Русе. Ревюто звучеше интересно и реших да си я купя. Не съжалявам, защото това е една от най-смислените книги, които съм чела. Написана е простичко, някак леко, безплътно, докато в същото време предава цялата сложност на един живот, в който не си избрал да попаднеш, но от който избираш да излезеш.
Много често четем и слушаме истории на хора, които сами са създали себе си, сами са се изградили. Факт е обаче, че много често зад гърба им стоят приятели, семейство, обстоятелства, които са ги подкрепили по някакъв начин, не задължително финансово. Тара… Е, при нея нещата не стоят точно така. Тя е изградила себе си абсолютно сама. Без особена чужда помощ. Без стабилно образование. Въпреки детството си. Въпреки средата си. Въпреки възпитанието си. На крехката възраст от 17 години, подплатени с консервативно възпитание и тотално непознаване на света, тя застава на кръстопът. На него тя еднакво добре вижда и съзнава и двете реалности, пред които е изправена – напред, към неизвестното или назад, към традициите и предначертаното. Този кръстопът, въпреки че избира да продължи напред и в крайна сметка да достигне до Кеймбридж, където да защити докторската си степен, се явява в мислите ѝ често. Защото животът ни не низ от такива кръстопътища и мисли за това кое решение е било правилно и кое – не. За мен Тара през цялото време стъпва бавно, неуверено, но стига до места, за които повечето от нас само мечтаят.
Много ми хареса едно нейно изказване, което е събирателно за философията ѝ и за начина, по който гледа на живота:
„Устоявам на вятъра, защото не се опитвам да го правя. Вятърът си е просто вятър. Щом можеш да понесеш порива му на земята, значи можеш да го понесеш и на височина. Няма разлика освен тази в главата ти.“
Да, за нея животът е такъв какъвто е, тя не се опитва да се бори с него и точно за това устоява на всички превратности и камъчета по пътя. В същото време, изграждайки се като личност, отделна и самостоятелна от условностите, с които е израснала, тя открива разликата между действителността и онова, което е в главата ѝ, между представата на другите за нея и тази, която тя има за себе си.
И нещото, с което Тара ми стана някак много по-близка. Аз съм дете на планината, което обаче, по стечение на обстоятелствата и живота, израсна в равнина, на брега на Дунав. Но планината завинаги остава част от мен. Тя е мястото, на което се чувствам най-спокойна. Един поглед към величествените хълмове е достатъчен, за да ме върне обратно на земята и да си кажа „Брей, ама тези дребни грижи всъщност нямат значение.“ А в романа си тя изразява възприятието за планината и живота там по един различен, но също толкова верен за мен начин:
„Има едно усещане за върховна власт, произлизащо от живота в планината, възприятие за уединеност, изолация, дори надмощие… От чистата необятност се заражда спокойствие, което укротява с величието си и свежда простата човечност до безпоследственост.“
Прочетете книгата. Напълно си заслужава!
