– Камера… Снимаме… – извика режисьорът.
Вървя бавно към близката планина и изглеждам красив. Първо десния крак, после левия. Вдигам поглед нагоре, обръщам се към камерата и се усмихвам. Там горе, на върха, е застанала Камелия. Чака ме. Аз я поглеждам, а тя ми отвръща с влюбен поглед. Да, перфектната двойка пулкритидианци [1]. Безсмъртните красиви.
Аз съм Петър и съм роден преди 200 години с рядко генетично заболяване, което ме превръща в красив, здрав, с идеални пропорции и кожа, която не остарява, индивид. Всъщност нищо в мен и себеподобните ми не остарява. Само се уморява.
Ето ме сега тук, на края на света, в тази вечно замръзнала земя, която отдавна трябваше да се е разтопила и погълнала всички ни. Но не.
Камелия ме чака. Красива в своя синьо-зелен облак от коприна и органза. С дълги руси коси. Както всички нас. Прокълнати сме с това русо. Навсякъде ни разпознават. Пипат ни. Дърпат ни. Правят ни снимки. Рекламираме света.
„Усмихни се.“
„Завърти се.“
„Облечи това.“
„Съблечи това.“
„Плачи.“
„Скачай.“
„Лягай.“
„Спи с нея/него.“
И още, и още думи и заповеди на всеки смъртен с няколко милиона, които иска да даде за поредната лудост. Като да рекламира Северния полюс като дестинация за лов на пингвини. Даже докараха пингвини тук. А колко по-лесно щеше да бъде да отидем на Южния полюс, в техния естествен хабитат.
Трябваше да стана микробиолог. Но се оказах по-красив отколкото умен и ето ме тук. С Камелия, която трябваше да се занимава с генетика. Според тестовете при раждането ни. Русите ни коси обаче объркаха генетичната предопределеност. И ето ни тук – най-елитните проститутки в този наш модерен, високотехнологичен свят, който откри как да спре климатичните промени и който сега търси начин да превърне всички в безсмъртни. Двеста години след появата на първия пулкритидианец, човечеството най-после се изврати достатъчно, за да поиска да промени собствената си ДНК и да стане безсмъртно.
Това беше последната ми реклама. Последната ни реклама. С Камелия заминавахме, или по-скоро ни изпращаха, в дълбоко секретна лаборатория за първия кръг от тестове на нашата ДНК, мозъчни вълни, поведенчески стереотипи… От елитни проститутки щяха да ни превърнат в елитни лабораторни мишки. Каква чудесна идея!
Достигнах Камелия с танцова стъпка, а около нея вече се бяха разположили няколко пингвина. Упоени естествено. Стояха като препарирани, а тя насочваше към тях оръжие, подобно на харпун. Усмихваше се. Аз също се усмихвах.
Приближих я и поех оръжието от ръцете й. Колкото и да се бяхме променили, колкото и да бяхме напреднали в развитието си, мъжът все още беше ловец. Тя ме погали по лицето. Аз захванах оръжието и го вдигнах нагоре.
– Готов ли си, скъпи? – Кремена ми се усмихваше.
– Да.
Наведох се напред към нея и я целунах леко по устните. Освободих двойното острие на харпуна и го забих дълбоко в корема ѝ. После я подхванах, за да не падне и се притиснах към нея. И си представих снимката, която утре щеше да обиколи света – планината синее на слабото северно слънце; пет пингвина стоят като паметници в порозовяващия сняг, а между тях, в една красива купчина от синьо-зелена коприна и органза, руси коси и розова кожа, лежат Петър и Камелия. Снимката, която щеше да стигне чак до Южния полюс и хората, които в момента ловяха пингвини и ги затваряха в клетки, за да ги докарат тук. За създаването на Ледения ловен парк.
– Стоп – извика режисьорът.
Екипът се затича към върха на хълма. А аз лежах, обгърнал Камелия и се усмихвах леко на спускащия се мрак. Красотата спаси красотата. Светът да върви по дяволите!
[1] От лат. pulchritido – красота
