Кръстопътища

Знаеш ли, животът понякога насилва краката ти да поемат по този или онзи път. Заставаш на поредния кръстопът и си казваш: „Сега ще направя правилния избор. Не като всички предишни пъти. Този път ще е правилният.“ И поглеждаш надясно – пътят се вие навътре в гората, обрасъл с трева и бодливи храсти. Казваш си: „А, не! Този ще е поредният труден път, изпълнен с мъка, пот и сълзи. Нека един път ми е лесно.“ И поглеждаш наляво – ясна, права пътека, огряна от слънце, с подскачащи тук и там сенки от леко полюшващи се дървета. Изглежда лесно, слънчево, правилно. И правиш първата крачка към новия си живот. А после, по пътя, откриваш, малко по малко, почти неусетно, какво те чака в края. Обаче… вече не можеш да се върнеш. Около теб се извиват бодливите клони на предчувствието за онова, което предстои. И когато го стигнеш, въпреки вътрешната си съпротива, си казваш: „Какво му имаше на мрака? Пречеха ли ми завоите? Какво им е лошото на трудностите?“

Седни де, не стой като истукана. Нека ти разкажа за пътя дотук, та, надявам се, да ме разбереш и, ако можеш, да избираш по-умно от мен.

***

Родена съм на реката не чак толкова отдавна, знаеш. Но пък бръчките ми са като карта на годините, в които съм бродила по пътищата на живота и съм се опитвала да ги разгадая. Очевидно неуспешно. Не го разбирам днес повече отколкото като бях на 15, но с една съществена разлика – вече не се и опитвам.

Семейството ми беше бедно, работническо, ядяхме от една чиния, често с пръсти. Но аз мечтаех да се измъкна, да се издигна. Трудна работа. „Всяка жаба да си знае гьола“, така казваше татко. Но ме оставяше да мечтая и да чета, от което мечтите ми ставаха още по-големи. Майка пък често ме биеше заради моето четене, защото все забравях да изчистя, да сготвя, да напазарувам. Колко бой съм изяла като малка, представа нямаш.

Но пораснах – начетена и умна според моите разбирания и тези на семейството ми. Не и според учителите ми в гимназията. Не ме приеха в университет, но ме приеха в учителския институт. А там срещнах професор Стрелкова и нейния съпруг. Почти ме осиновиха. Често ходех у тях на гости, даваха ми книги за четене, до които нямах достъп у нас или в библиотеката. Разговаряхме. Предложиха ми да уча в Търново, да следвам на техни разноски в университет. Надали можеш да си представиш какво означаваше това в онзи момент. У дома нямаше пари за храна, какво остава да уча в университет. Работех до изнемога всеки ден в една фабрика, за да си покривам разходите за института. За да давам пари на майка и татко за разходите у дома.

Прибрах се вечерта след този разговор с професор Стрелкова и споделих с татко.

Въобще не си го помисляй. След като нямам пари да те изуча, няма да учиш, разбра ли? Подаяния не приемаме.

И това беше. Не посмях повече да попитам. Вечер в леглото, докато четях книги под одеялото със запален фенер, мечтаех как ще избягам от тази къща, от тази мизерия, и ще отида в хубавия апартамент на семейство Стрелкови, а оттам и в Търново. Как вълшебно ми звучеше тази дума – Търново. Град на царе и боляри, с тесни улици и високи хълмове, по чиито пътища се беше случвала историята. Но… когато дървото се откъсне от корена си, оцелява ли дълго?

Не избягах. Останах си у дома, в института и завърших с отличие. Напуснах фабриката и отидох да работя в едно сиропиталище. Оттук започва онова, което доведе мен тук, в тази стая, а теб – до този разговор-изповед. Сиропиталището.

***

Беше 30 септември, когато се появих с един кафяв ожулен куфар на вратата на Дом за изоставени деца „Елица“. Какво красиво име бяха дали на това място. Така си мислех тогава. Въпреки нещастието да растеш без родители, сигурно беше хубаво да живееш тук – с добри приятели и чудесни учители, които заместват онова, което собствените ти родители са ти отказали. Мечтаех как ще се грижа за тези деца , а един ден щях да си осиновя някое. Представях си го с тъмна косичка и тъмни очи, като мен, мъничко и слабичко, с нещастен поглед, който ще се озарява всеки път, когато ме види. А когато един ден отида и му кажа, че вече ще живее с мен, то ще плаче от радост и ще ме нарече „Мамо!“

Какво желаете? – една свръхпълна медицинска сестра със изражение, което ми казваше, че с нея няма да е лесно сработването, стоеше на вратата и гледаше към мен иззад очила с дебели рамки.
Аз съм Рая Василева, – сякаш това обясняваше всичко.
И?
Ами… днес е първият ми работен ден. Идвам от Русе.
Аха. Новата. Влизай тогава.

Отдръпна се колкото да мога да се промуша между огромното ѝ туловище и рамката на вратата. И докато вдишвах дълбоко въздух, за да се изтъня до степен да мога да се мушна, в ноздрите ми нахлу аромат на яхния и пот. Въпреки че живеехме бедно, у дома винаги миришеше на лимон и сапун, и на цветя от любимия ми парфюм от пазара.

Вътре сиропиталището не изглеждаше както си го представях. Нямаше бели стени, нашарени с детски рисунки и стенописи на зайчета, подскачащи в гората. Нямаше светлина и простор. Само тесни коридори, една-две мъждукащи лампи по тавана и много затворени врати.

Вървях напред и току се обръщах към сестрата: сестра Донка, както ми се представи. Не знаех накъде отивам, но и не виждах много възможности.

Спри! – излая тя по едно време. – Вратата вляво.

Влязох през нея и се озовах в една стая, страшно малка, миниатюрна, с прозорец с решетки, единично легло и малък гардероб.

Тук ще спиш. Остави си багажа и ела да те представя на директора.

Изпълних казаното. Навсякъде се носеше тежка миризма на яхния, на белина и на човешки тела, некъпани отдавна.

А къде е банята? – попитах аз. След един час път в раздрънкан автобус исках поне да си наплискам лицето.
Водата я спират през деня. Довечера ще ти дам един леген да се подмиеш.

Вдигнах рамене примирено. Какво да правя? Все пак това беше първата ми работа и надали можех да се надявам на много. А и имах мечта – да помагам на децата и един ден да си осиновя едно. Не мечтаех за собствени деца. Кой ли мъж щеше да ме погледне.

В края на коридора сестра Донка отвори една врата и влязохме в просторен кабинет с големи прозорци с решетки на тях. В средата имаше едно масивно бюро, а зад него стоеше един мъж.

Директор Коцев, – обяви сестрата, – това е Рая Василева. Твърди, че е по назначение.
Ах да, – усмихна се директорът и стана. Приближи се към мен и хвана ръката ми. – Рая. Какво хубаво име и как подхожда на Вашето лице. Седнете, – и ми посочи стол.

Настаних се, а той извади една папка и я разтвори. Сестра Донка стоеше на вратата като куче-пазач и гледаше лошо, изпълвайки стаята с ароматите на тялото си. Гадеше ми се от комбинацията на нейната миризма и тази на цигарите на директора.

Отличничка, – констатира Коцев. – Тъкмо като за нас. Предишната си отиде внезапно. Не ѝ понасяше селския ни спокоен живот. Вие харесвате ли града, Рая?
Не много. Предпочитам малките населени места и селата.
Чудесно ще се впишете тук тогава. Сестра Пулева? – обърна се той към кучето си пазач.
Да, директоре, – чинно излая тя, само дето не козирува.
Заведете Рая при децата и я представете на останалите учители.

Залата, в която държаха децата беше сравнително голяма, но в нея нямаше нищо освен столове и няколко играчки по земята. Повечето деца стояха вяло по тях, а само малка част се въргаляха по земята, весело играейки на някакви техни си, измислени игри. Те бяха малките, все още щастливите личица в тази болнична обстановка с аромати на манджа, пот и отчаяние. Останалите – с безизразни лица на възрастни, застинали върху малките телца. Загубили всяка надежда.

Моето влизане раздвижи човешките тела, които стояха и гледаха в една точка. Децата наскачаха. По-малките се втурнаха към мен и започнаха да ми говорят едно през друго.

Казвам се Асан, имам си сестра, Севги.
Аз съм Севги. Имаш ли кукла за мен?
Махни се от тук бе, Асане! Аз съм Стефчо. Искаш ли да си ми майка?
Камионче? – една малка мръсна ръчичка се протегна към мен с камионче в ръка. Погледнах надолу. Рошава руса косичка и ясни зелени очи ме гледаха с любопитство, но сериозни, почти като на възрастен. Клекнах.
Благодаря! Как се казваш?
Марко.
Здравей, Марко! Аз съм Рая.
Ти майка ли ще ми бъдеш? – зелените очи се отвориха широко, с надежда.
Не. Ще ти бъда учителка. Ще те уча на разни неща.
На какви?
Достатъчно, – викна сестра Донка, а децата подскочиха. – Бягай да си играеш, Марко. Стига приказки. – после се обърна към мен. – А Вие елате, Василева. Да Ви запозная с останалите.

Запознах се с колегите си – Блага Стоева, Кирил Матев и Станой Ламбев. В сиропиталището имаше стотина деца и на всеки от нас се полагаха по поне тридесет. Станой беше психолог, останалите трима си поделихме децата. На мен се паднаха най-малките, двадесетина малчугана с немирни и пакостливи мисли и любов към всичко, което смятаха за красиво. Включително и мен.

Работният ми ден беше дълъг, но аз не се оплаквах. Следобед, когато повечето деца спяха или имаха други занимания, аз четях книги. Един път в месеца, когато получех заплата, водех моите малки подопечни на сладкарница, където им купувах бонбони и дребни сладки. Отивахме до сладкарницата в центъра на селото пеша. Аз влизах вътре, а те се нареждаха отпред с ококорени очи и усмивки на лицата. Когато излезех, всяко протягаше ръчички и затваряше очи. Чакаха изненада. И ахкаха всеки път. Нищо че им купувах все едни и същи неща. Нищо че знаеха вкуса на всеки бонбон и всяка бисквита. Но това си беше наш ритуал. И така както те очакваха всеки месец своето сладко приключение, така и аз очаквах техните възклицания. Усмихвах се на всяко и го целувах по главата.

Естествено, дните в сиропиталището не бяха само щастие, усмивки и сладки бонбони. Трябва да разбереш, че тези деца бяха изоставени и за тях никой не се грижеше като хората. Да, държавата ги обличаше и хранеше, но само толкова. Колкото да не умрат от студ и глад. Останалото никой не го интересуваше. Душичките на тези малки деца жадуваха за любов, за играчка, за усмивка ако щеш. Но не ги получаваха. Нямаше от кого. Блага и Кирил бяха като роботи. Ставаха сутрин, закусваха набързо и изпиваха по една чаша отвратително, разредено с много вода кафе. После отиваха и си изпяваха уроците, без да проверяват много-много кой и какво е разбрал, кой какво е научил. В часовете за игра стояха на едни столове в дъното на стаята или на пейките на двора и следяха само някой да не умре. Друго не ги интересуваше.

Станой беше друг. В началото той ми се стори най-мил и ангажиран от тримата. Усмихваше се на всички. Говореше с всички. Обясняваше как помага на децата да се справят с травмата на изоставянето и прави всичко възможно да им намери добри родители. Не бях виждала още много хора да идват да си вземат дете, но Станой казваше, че процесът за подбор е много детайлен и не може всеки, който иска дете, да дойде и да си вземе едно.

Трябва да има сериозен подбор, Рая, нали разбираш? Не можем да даваме децата на кого да е.

Излязохме няколко пъти на кафе в свободните си дни. Той беше мил и любезен. Разказваше ми вицове, които ме караха едновременно да се изчервявам и да се смея. Досега мъжете не ми обръщаха внимание. А сега, и Станой, и директорът често искаха да си говорят с мен. Разказваха ми различни истории. Станой никога не говореше за себе си, докато директорът говореше много за живота си. Коцев така и не ме канеше на срещи, а само в кабинета си. Но говорехме дълго. И той като мен харесваше да чете книги, да анализира действията на хората. А Станой… Той като че ли беше поживял и разказваше за далечни места и за различни хора.

Знам, сега ще попиташ влюбена ли съм била. Не мисля. Просто ми харесваше вниманието. Станой беше сравнително млад и симпатичен, а директорът – на средна възраст, но с достолепно излъчване. Но не мисля, че който и да било от тях ми харесваше като мъж.

Нещата започнаха да се променят на втората ми година в сиропиталището. Вече бях опознала хората там и започнах да забелязвам някои неща. Сестра Донка и другата, която никак не говореше – сестра Лидия, бяха сериозни и стриктни. Покрай тях никой, било то ученик или учител, можеше да мине незабелязано или да направи някоя поразия. И до днес си мисля, че всички, включително Коцев, ги беше малко страх от двете медицински сестри.

Блага и Кирил са останали в спомените като две сиви петна. Нямам с какво да ги запомня. Просто две петна, които стояха на едно или друго място. Като две кукли, които някой мести тук или там в зависимост от играта.

Спомените за Станой и Коцев обаче се борят в главата ми. Не мога да реша кой от двамата имаше по-голямо въздействие върху мен. Спомням си обаче кой от двамата ме шокира пръв.

Беше вторник следобед, когато децата обикновено имаха час със Станой. В тези часове той организираше различни игри или дискусии. Не бях присъствала на нито един от тези часове, затова и не знаех какво точно се случва. В този вторник времето беше хубаво и той ги беше извел в задния двор, близо до гората.

Излязох и аз, да се разходя. Слънчевите лъчи огряваха тревата, а птичките се чуваха силно и ясно. Някъде, съвсем наблизо, тракаше кълвач. Усмихнах се! Обичах свободните следобеди, когато можех да правя каквото си искам.

Току до ъгъла на сградата чух някакъв странен шум. Звучеше като силно изпляскване, последвано от скимтене. Реших, че сигурно има някое куче наблизо. Често идваха бездомните кучета от село да си просят остатъците от вечерята или обяда. Погледнах внимателно да не е някое голямо. Знаеш, имам страх от кучета. И замръзнах на място. Станой беше наредил няколко деца в редица, които в онзи момент трябваше да имат час с него. Бяха от по-големите, от учениците на Блага. Когато доближеше някое, до изпъваше ръцете си напред, с дланите нагоре, а той замахваше с показалката и удряше силно. Плясъкът се чуваше и при мен. После се навеждаше с усмивка и им казваше нещо. Децата навеждаха глава, но виждах, че част от тях плачат. Без Мехмед, 14-годишно момче, което никой вече не се надяваше, че ще осиновят. Той не навеждаше глава, а гледаше право напред. Не трепваше, не скимтеше. Просто опъваше напред ръцете си, а после ги отпускаше обратно. Не ги свиваше. Не показваше по никакъв начин, че за него случващото се има някакво значение. Сякаш не го засягаше.

Когато вцепенението ми отмина, изскочих иззад ъгъла.

Какво правиш бе? – извиках аз.

А Станой просто се обърна, усмихнат, и ме погледна:

Терапия за калпазани. Не разбра ли какво са направили снощи?

Децата потрепваха в конвулсии на плач и болка. Само Мехмед не помръдваше.

Какво толкова са направили? – попитах.
Избягали са през прозореца на стаята за игра на втория етаж и цяла нощ са пушили цигари в гората. А Мехмед, – Станой се обърна към него и посегна към ръцете му. Аз скочих и застанах пред него.
Не го пипай. Какво е направил Мехмед?
Откраднал е бира и е пил.
Голяма работа, – казах аз. – Това ли е начинът да ги превъзпиташ? Като ги биеш? Нямаш ли други методи да им обясниш, че това не е правилно, че са още малки за цигари и алкохол?
Те не се поддават на превъзпитание. Затова боят ги държи в страх, да не повтарят.
Това са глупости! – извиках аз и подбрах децата, за да ги прибера.

Веднага след като огледах ръцете им и прецених, че нищо не мога да направя за тях, отидох при Коцев и се оплаках. Реакцията беше:

Какво да направя, Рая? – вдига рамене той. – Станой е единственият психолог, който иска да дойде и да работи тук. Знаеш ли колко си тръгнаха през годините? А и не мога да го махна. Няма да ми позволят.

Разпитах и другите – всички вдигаха рамене. С някои деца само боят бил решение. Започнах да следя Станой. Предотвратявах опитите му да ги бие. Не винаги успявах, но с времето случаите намаляха. Колегите съвсем се отдръпнаха от мен. Не че до онзи момент съм общувала кой знае колко с тях, но тогава се почувствах наистина самотна. Нямаше с кого да споделя каквото и да било, никой не ме разбираше. Освен децата.

Вече не само малките използваха всеки възможен момент да са до мен. И по-големите започнаха да идват при мен в стаята за игра или на двора. Разхождаха се с мен в гората, когато можеха. Говореха ми. Споделяха проблемите си. Мечтите си. Особено Мехмед, който се оказа приказлив и доста умен. Просто имаше проблеми с дисциплината.

Мечтаеше да учи в университет, също като мен. Обичаше да чете и аз му носех книги от библиотеката, когато беше наказан заради поведението си. Искаше да работи с деца, да ги спасява. Не исках да му попарвам надеждата, че в онова време, при неговия произход, това беше почти невъзможно. Но говорехме. А това дразнеше всички.

Знаеш ли? Тогава не бях такава, каквато съм сега. Бях бунтар, не се подчинявах много и не търпях несправедливости. Не ми бяха подрязали крилата. Как се променя живота, нали?

В началото на следващата пролет, в края на март някъде беше, имахме празник. Станой беше рожденик. Изведе ни на вечеря. Всички пийнаха порядъчно. Без мен естествено. И тогава не пиех. Прибрахме се в сиропиталището весели и засмени. Аз почетох малко, защото вечерта беше наистина приятна и не ми се спеше. Някъде след полунощ угасих лампата и заспах. Не знам колко часа беше, когато се събудих в тишината и мрака на нощта, в онова време, когато ти се струва най-тъмно. Не знаех от какво съм се събудила. Светнах лампата и видях Станой да седи на стола пред гардероба, където си оставях дрехите – прилежно сгънати и подредени.

Рая, – каза просто той. Все едно отбелязваше, че съм там, но без да влага друг смисъл в думите си.

Разбрах какво ме е събудило – бях чула името си.

Какво правиш тук?
Гледам те.
Излез моля те. Искам да спя.
Ти си спи. Аз няма да ти преча.
Как няма да ми пречиш. Излез или аз ще изляза.
И къде ще отидеш? При децата ли? Или при твоя любим Мехмед? Или пък при онзи малкия дрисльо, как му беше името…
Марко.
Да, Марко! Сополив хлапак, който не се отделя от полата ти. Харесал те е. Май всичките деца те харесват. Защото ги спасяваш, – Станой стана и се приближи до леглото ми. Застана надвесен над мен и ме загледа. Втренчено.

Опитах се да се измъкна от другата страна на леглото, но Станой ме сграбчи за ръката.

Никъде няма да ходиш. Сега ще се разберем с тебе един път и завинаги.
Пусни ме, – дърпах се аз, но без резултат – беше твърде силен.
След малко.
Не, веднага.

Колкото повече се дърпах, толкова повече затягаше хватката той. Накрая ме дръпна силно към себе си. Аз изпищях и той ме удари. Паднах назад и повече не си спомням нищо. Предполагам, даже съм сигурна, че съм си ударила главата в металната тръба на леглото зад мен.

Събудих се на развиделяване. Или по-скоро свестих се. Нощницата ми, подарък от майка ми и баща ми за Нова година, беше на топка на пода, а аз лежах гола на леглото. Даже чаршаф не ми беше хвърлил отгоре мръсникът. Ясно ти е какво ми се е случило, нали? Сега разбираш ли малко по-добре ситуацията, в която изпаднахме? Още не? Нищо! Ще продължа. Ще ти доразкажа историята. Която е и твоя история. Поне отчасти.

Когато излязох от недоумението какво по дяволите става и осъзнах какво ми се е случило, се разплаках. Ревах докато нямах сили нито да дишам, нито да говоря, нито да мисля. И съм заспала. Да, представи си, заспах и спах непробудно до сутринта на другия ден. Хората са влизали и излизали от стаята ми, мъчели са да ме събудят, но аз съм била като в кома. Извикали даже доктор, но той казал, че нищо ми няма. Проспах почти месец така. Бях толкова вцепенена и ужасена, че не исках да се сблъсквам с реалността и затова я проспивах. Не се борих, поне не в началото. Имах нужда да забравя. А сънят е чудесен начин.

Когато най-после се изправих пред реалността на моето изнасилване, веднага отидох при директора и се оплаках. Вече не ми се плачеше, а ми се крещеше. И знаеш ли какво стана. Нищо! Едно голямо нищо. Разбирал ме, представял си какво ми е, но нищо не можел да направи. Станой бил с връзки, внук на някакъв големец от Русе и с пръст не можели да го бутнат. И знаеш ли, всичкото това ми бе казано тихо, при затворена врата.

Реших да напусна и да избягам. Прибрах се в Русе и разказах на баща ми. Подивя. Искаше да отиде и да го убие. Но майка ми го спря. Какво щял да постигне с това? Само в затвора щели да го хвърлят. Нали бил син на големец. Останах у дома известно време и не знаех какво да направя. Опитах да си намеря работа в Русе, но отвсякъде ме връщаха. Нямало места. А и нали ме били разпределили вече. Не можело току така да напусна и да ме вземат другаде.

Баща ми искаше да ми намери работа във фабриката. Но кой щеше да защитава моите деца, моите сладки момчета и момичета от злобата и желанието на Станой да причинява болка. Затова се върнах. Поисках ключ за вратата си и започнах да се заключвам през нощта. Но сънят не идваше. Бях изхабила всичкия си мелатонин в този един месец сън. И сега очите ми стояха отворени, втренчени в тавана или прозореца, но най-често във вратата. Нямаше нужда от това. Станой повече не влезе при мен. Въпреки че ме гледаше предизвикателно и подмяташе разни неща през деня, вече никога не влезе при мен.

В нощта, когато разбрах, че съм бременна, малко преди да удари полунощ, Станой умря. Как – не знам. Никой не разбра. Коцев ме гледаше странно, но аз имах алиби. Бях със сестра Донка.

Милото момиче, – каза тя в един от редките ѝ пристъпи на нежност, – какво ти е причинил този мръсник!

Бях отишла при нея за хапчета против гадене. Тя знаеше. Всички знаеха. И всички мълчаха. Така си беше тогава. Ама и сега е така. Срещу някои хора нищо не можеш да направиш.

Много си поплаках при сестра Донка. Тя осъзна, че сигурно съм бременна като ѝ обясних за какво са ми хапчетата и какво ми се случва. А аз бях млада. И много глупава. По-скоро наивна. И когато ми каза:

Бременна ли си? – аз избухнах в плач и не спрях дълго време.

Намериха Станой два часа по-късно. Беше наръган с нож, но според доктора, който направи аутопсията, някой първо го е ударил с нещо по главата, а после са го наръгали. И е умрял от загуба на кръв. Докато е лежал в безсъзнание под едно дърво.

За бременността ми скоро научи и директора и ме привика при него.

Бременна си, мила Рая.
Да, – нямаше нужда да питам откъде знае. Тук всичко се разбираше.
И какво ще правиш?
Ще го родя.
А къде ще го гледаш? Ти живееш тук с други хора и с децата. Нямаш мъж.
Не знам.

Не се бях замисляла какво ще правя наистина. Просто от цялото това нещастие щеше да се роди нещо хубаво, нещо, за което бях мечтала цял живот.

Трябва да се омъжиш, за да има кой да се грижи за теб. А и за да не тръгнат приказки, – каза Коцев.
Да се омъжа? Че за кого.
Все ще се намери някой. Помисли.

Помислих, и когато предложението дойде, бях готова да кажа да. Защото майка ми се разстрои толкова от новината, че влезе в болница с високо кръвно. Баща ми се напи и заплашва повече от месец, че ще убие някого. Но нямаше кого. Този, който беше виновен за ситуацията, беше мъртъв. А пари за бебето нямаше. Нямах изход. Не можех да го гледам сама. Мисълта за аборт направи само един и то непълен оборот в главата ми и изчезна яко дим. Не можех да си представя да убия детето. Какво беше виновно то?

И се омъжих за Коцев. Той не искаше нищо от мен, само се хвалеше насам и натам с младата си и красива съпруга и с нероденото си дете. Малко хора знаеха истината, а тях ги заплашиха, та да не накърнят паметта на Станой Ламбев.

Не вярвах на късмета си. Директор Коцев, Петър, както вече го наричах, живееше в красива и голяма къща в селото. Имах всичко, което поисках. А той не искаше нищо от мен. Даже не спяхме заедно. Бременността ми протичаше лесно и животът изглежда се нареждаше. Някъде към шестия месец започнах и да спя. А когато Валери се роди и видях колко прилича на мен, съвсем се успокоих. Не знам дали щях да понеса ако приличаше на баща си.

Разводът ми с Коцев обаче дойде по-бързо отколкото някой бе очаквал. И стана по-лесно отколкото аз си представях.

Един ден отидох в сиропиталището с Валери, за да го покажа на децата. Новият психолог, Боряна, познаваш я, вече беше започнала работа и като че ли децата се чувстваха по-добре. Много от малките вече бяха осиновени, дори и Асан и Севги, за които никой не се надяваше. Малки дяволчета бяха.

Оставих бебето при сестра Донка и се запътих към кабинета на Коцев. Отворих вратата, без да почукам. Казаха ми, че няма никого при него. Той се беше полуизлегнал на дивана, а панталонът му лежеше захвърлен на земята. В скута му имаше глава, която се движеше нагоре-надолу. Руса глава. А надолу видях една червена рокля, която познавах твърде добре. Ани. На 16 години. Невъзможна за осиновяване. Любимата на Мехмед. Не че тя го знаеше.

Рая? – Петър скочи и затърси панталона си, а Ани само ме погледна с огромните си черни очи. В тях не се четеше нищо. Нито съжаление, нито срам, нито страх.

А аз само стоя с ококорени очи и не знаех какво да кажа. Отворих уста, но от нея не излезе и звук.

Ами… не е това, което си мислиш.
Петре, та тя е дете…, – успях да кажа с прегракнал глас.
Ани, излез, – викна той.

Ани се изправи и мина покрай мен, без да ме гледа. Като робот. Едно 16-годишно момиче.

Рая, мога да обясня?
Как?
Ами… Не знам как. Аз…

Рухна на дивана.

Срамувам се, Рая, но не мога да се спра. Да… искам да съм с тях…
С тях?
С тях. Ани… не е единствената.
Затова ли никога не си се женил? Затова ли ми каза, че няма да искаш да спиш с мен?
Затова.

Излязох от стаята, без да се обръщам. Взех Валери и се прибрах в къщата. Събрах си багажа и хванах вечерния влак за Русе. Прибрах се у дома, а на следващия ден отидох и докладвах Коцев и цялото сиропиталище. Разказах всичко, което се беше случвало там. Не споменах случилото се между мен и Станой. Смятах, че няма смисъл да задълбавам в нещо, което трудно щях да докажа. И се разведох.

Не беше лесно. Нищо от това, което ти разказвам тук не беше лесно. Но и после не стана по-лесно.

А защо се ожени за баща ми? – попита ме Лея, доведената ми дъщеря.
Защото имах нужда от баща за Валери. Беше трудно дете, което стана невъзможен тийнейджър и добър възрастен. Знаеш това.
И баща ми ти се стори подходящ?
Да, беше адвокат, работеше в Общината, изглеждаше мил и добър. И в началото беше така.
Докато той не спечели правата над мен и всичко се промени.
Да, промениха се нещата. Но не мисля, че беше заради теб. Нещата щяха да се случат така или иначе.
Госпожо Василева, – полицаят беше влязъл ненадейно в залата, – синът Ви е отвън и иска да влезе.
Не искам да го виждам сега, – казах аз. – Може ли първо да довърша тук?
Всъщност не. Адвокатът Ви също е отвън. Нает е от сина Ви.

Лея вдигна глава към вратата и каза.

Аз ще изляза да говоря с Валери, Рая. Ще го успокоя, а ти говори с адвоката.

Лея се усмихна и излезе. Не ѝ доразказах историята, но нямаше и нужда. Тя я беше изживяла. И не мисля, че се нуждаех от нейната прошка. Нямаше за какво.

Свилен, бащата на Лея и моят последен съпруг, се появи в живота ми ненадейно, докато работех в Общината като секретарка. С учителската си професия приключих веднага след сиропиталището и връщането ми от майчинство. По нечия препоръка, както разбрах по-късно на Коцев, ми се обадиха за свободно място в градоустройствения отдел и започнах работа там. А Свилен се появи един ден с някакви документи за заместник-кмета. И аз го избрах. Стори ми се подходящ да отгледаме сина ми заедно. Боже, колко наивна продължавах да бъда.

Добре си живяхме в началото. Всичко беше наред. А после се появи Лея, а с нея и проблемите между нея и Валери. Свилен наказваше и раздаваше шамари. Често на децата, а понякога и на мен. Валери имаше проблеми с поведението, но с възрастта те се задълбочаваха все повече. Докато накрая не започна да бяга, а всеки път, когато Свилен си беше вкъщи, той се заяждаше, държеше се повече от невъзможно. Тормозът над мен също се задълбочи. Страдах за детето си, което ме отблъскваше. Страдах и за поредния си лош избор – съпругът, който ме биеше и който тормозеше и двете деца. Но вече бях стигнала до момент, в който не знаех какво да правя, как да променя живота си. Всичките години борба бяха изсмукали силите ми, бяха оставили вътре в мен една празнина, която ме обезсилваше. А и какво можех да направя? Как можех да променя положението си? Свилен имаше връзки навсякъде, дори и в полицията. А сега, след промените, някак не бях намерила сили да го напусна. До разказа на Лея и какво се е случвало между Валери и Свилен.

Валери, детето, което бягаше, което се криеше, което крещеше в безсилието си да се справи с проблема, беше се доверило на единствения човек, който въпреки характера му го обичаше безусловно – Лея. Две години по-малката от него доведена сестра, която биеше и тормозеше, когато бяха малки.

Майко, – Валери беше влязъл в стаята незнайно как. Чаках адвоката.
Валери, не исках да ме виждаш тук.
Няма нищо. Намерих ти адвокат. Казват, че е добър. Казва се Мехмед Кая. Ей-сега ще дойде.

Мехмед?

В стаята влезе висок черноок мъж, по-голям от сина ми, с дълбоки черни очи, които ме погледнаха със същия безизразен поглед, който имаха и преди толкова много години.

Мехмед?
Здравейте, г-жо Василева.
Познавате ли се? – попита Валери и ни гледаше – ту единия, ту другия.
Да, – Мехмед седна на стола срещу мен. – Познаваме се от много отдавна.
Майко?
Валери, Мехмед беше едно от децата в сиропиталището, за което съм ти разказвала. Остави ни да поговорим.

Когато Валери излезе, аз погледнах Мехмед и се зачудих как ли изглеждат ръцете му днес.

Как? Защо? – попитах.
Чух по телевизията и аз сам намерих Валери. Ще Ви защитавам безплатно.
Но как стана адвокат?
Успях някак. Боряна ми помогна.
Радвам се. Но моят случай е ясен. Аз всичко си признах.
Да, но мотивите трябва да се изяснят. А мотивите за едно убийство винаги могат да смекчат присъдата.
Говорил си с Валери.
Да. Разказа ми всичко. За нощите, в които Свилен е идвал в стаята му. За насилието. За срама. За вината. За ужаса.

Наведох глава. Вината беше моя, защото не бях разбрала какво се случва със собственото ми дете, под собствения ми покрив. Не бях направила и нищо, за да спре да тормози и мен, и дъщеря си. Всички ни. Живеех спокойно, без парични проблеми. Децата никога не бяха гладни, винаги бяха облечени с хубави дрехи. Познавахме важни хора. Все още познавахме важни хора. Повечето приятели на Свилен естествено. И един мой – Мехмед. Адвокат.

И сега какво? – попитах го аз.
Нека се опитаме да Ви измъкнем.
Не искам да ме измъкваш. Ще си понеса наказанието. Нужно ми е. За всичките години, в които мълчах, за всичките, на които не помогнах, за всичките, които забравих, – и протегнах ръка през масата, за да хвана неговата. Един от моите забравени.
Вината е нещо измамно, госпожо Василева. Вината не винаги е в извършителя на убийството. Много често тя е в жертвата. В последните години мисля много за съдбата, за кармата, за онова, което ни се връща. Нито исляма, нито християнството ми помогнаха като бях дете. Тяхната философия не е моята философия. И затова си измислям моя философия за живота. И взех назаем думата карма. Кармата обаче не е онази енергия, която ни се появява в живота и ни пречи или ни помага. Кармата, поне за мен, е онази енергия, която ме тласка напред и ми помага да въздавам правосъдие. Открих я на 15 години в гората зад сиропиталището. И оттогава чувството за справедливост е винаги с мен. Нито един насилник не трябва да остане безнаказан. И законът не е единственият начин за това, както сама сте установила.
Мехмед? Стойно?

Той само кимна и извади папката с моето дело. Отвори папката и вдигна очи към мен:

Откъде ще започнем?

И ето така, на 50 години, малко след като бях научила от доведената си дъщеря, най-близката приятелка на моя син, какво баща ѝ, моят съпруг е причинявал на Валери, моят син, плод на едно изнасилване, и малко след като бях убила хладнокръвно, преднамерено и в пълно съзнание моят съпруг с брадвата, която държеше в килера, аз най-после избрах правилния път – да разкажа на това момче цялата история, без да премълчавам каквото и да било, за да я използва той както намери за добре. За да я използват моите две деца, Валери и Лея, умно и за да избират правилно пътищата, по които поемат, за да не им се налага повече да вземат невъзможни решения. За да не им се налага да вървят по който и да било път с наведена глава.