И днес, 20 години по-късно, нищо не се е променило в този участък от града ни. Добре де, излъгах. Променило се е. Към по-лошо. В продължение на четири години, всеки ден – един път сутрин и един път следобед или пък един път на обяд и един път вечерта, в зависимост от училищната смяна, минавахме оттук. Весела банда деца на по 15-16 години, устремени към глупостта, наречена даскало, където ни принуждаваха да ходим и където трябваше да изучаваме някакви неща, които после ще ни помогнат да успеем в живота. Глупости на търкалета, мислехме си ние. С какво ще ми помогне да знам колко спори имат гъбите или пък какво е устройството на амебата? Днес, в работата си, само за амеби си говорим. Нищо. Не за това ми е споменът. Не за това животът ми се върти само около една мисъл, всеки ден, всеки час, всяка минута: „Само ако знаехме тогава… Само ако мислехме тогава…“
Минавахме всеки ден през тази дълга железопътна линия, през място, на което тогава нямаше прелез. Покрай високия 15-етажен блок и гаражите, нагоре по прашасалото (или кално, или заледено, в зависимост от времето) хълмче, през натрошения камък и релсите, та оттатък. Като да преминаваш граница. Не че тогава знаехме какво е това граница и неговото значение.
Бяхме израснали на границата, но не я виждахме. Тя беше граница от вода, която дядо ми навремето преплувал и по която днес плаваха много кораби. Имаше и мост и някъде на него всъщност преминаваше границата. Но ние не я виждахме. За нас тя не съществуваше. Оттатък беше Румъния, но това беше просто друг свят, в който не искахме да ходим. За какво да мислим за границата тогава?
Но тази железопътна линия беше като граница, така я усещахме. Границата между забавлението и скуката. Отсам линията – играехме, ходехме по барчета, имахме гаджета и приятели. Оттатък – училището, казармите с решетките по прозорците и огромните метални порти, през които понякога преминаваха танкове или камиони, пълни с подсвиркващи войничета и университетът, където един ден трябваше (можеше) да учим. Учене=скука. Оттатък линията беше всичко, което ни ограничаваше, затваряше. Нас момичетата – в ученето, а момчетата – в съвсем видимото бъдеще на казармените решетки, танкове, униформи и гадна храна.
Така си мислехме. Такива истории си разказвахме докато вървяхме към училище и си подмятахме една цигара. Нямахме пари. Не можеше за всеки да има по цигара.
Сега стоя на линията, отсам, близо до релсите и гледам оттатък. Почти нищо не се е променило. Освен новата гостенка, която дойде тук преди много години, за малко, но остана. Разрухата. Преди тази улица беше населена. Досами университета живееше едно циганско семейство. Познавах ги. Момчето беше гадже на моя приятелка. Обичаха се въпреки различията, въпреки линията, която ги делеше. И се ожениха. Сега живееха отсам линията. А къщата се рушеше. Семейството отдавна се беше преместило другаде. Не знаех къде. Не ги познавах вече.
Портата на университета вече е друга, заключва се. А преди минавахме през двора напряко, да си спестим подсвиркванията на войничетата. Или пък да видим къде някой ден щяхме да разнасяме листи с лекции и да учим поредните тъпотии. Така си мислехме. Че нямаме голям избор. След четири години в гимназията трябваше да отидем в университета за нова порция безполезни знания и загуба на време.
Асфалтът по улицата беше напукан още тогава. Представете си какви кратери има сега. Никой не го е пипнал. А и за какво. Казармите отдавна не работят. Стъклата са изпочупени. Бившите спални помещения, преди изпълнени с живот и момчешки мечти за момичета и секс, кратък караул и новобранци за тормоз, отдавна само разказват истории. А няма кой да ги слуша. Оградите се рушат и може спокойно да надникнеш в двора. Не че има какво да видиш. Прорасли са дървета. Фиданки всъщност. Още са млади, но природата ще вземе това, което човекът е изоставил. Ще си го присвои.
А от другата страна на казармите все още са наредени гаражи. Преди в тях кипеше живот. Сега изпълняват само основното си предназначение – да пазят колите от атмосферните условия. Преди тук се поправяха коли и велосипеди. Мъжете пиеха бира и обсъждаха… каквото там са обсъждали тогава. Сигурно същото като сега – футбол, политика, коли и жени. Темите не се променят много. Миришеше на машинно масло, на бира и чипс. Често звучеше радио – новини, спортен коментатор. По-рядко музика.
Отварям очи. Все още съм отсам линията и все още съм в нашето си време, в 21 век. И наблюдавам с очите си картината на Нейно величество Разрухата докато в ума ми се редят спомените отпреди повече от 20 години. 30 почти.
И в ума ми изскачат думите на Мария Попова. Наскоро четох нейната книга „Фугури“ и едно от нещата, които се забиха като нож в мен беше за илюзията ни за постоянство, за непреходност: „Едно от най-големите предателства спрямо илюзията ни за постоянство, един от най-острите кинжали на загубата е, когато впоследствие – твърде късно – осъзнаваме, че сме преживели нещо за последно… всички последни пъти, финалността на които не сме способни да осъзнаем в онзи момент; последните пъти, които преживяваме потресени със закъснение.“ И дойдох тук, на границата между нашето отдавна отминало тук и там, отсам и оттатък, мястото, през което преминавахме всеки ден. И мястото, от което и днес ме е страх.
Покрай мен преминаха смях и закачки. Огледах се. Банда деца, на около 14 години, облечени с анцузи (много беше модерно сега) и с раници на гърба, пресякоха линията, смеейки се. Без да се огледат. Също като нас. Отиваха на училище. Също като нас преди толкова години. Отново затворих очи. За да се върна в онези години, но този път линията беше границата между сега и после. Както стана и тогава. Преди и след.
Денят беше 31 януари. Краят на първия срок. Бяхме оформени вече и не ни пукаше особено за ученето. Мечтаехме за междусрочната ваканция, за кафенетата, където щяхме да прекарваме безсмислието на тийнеджърските си часове в разговори за нищо. Не си спомням за какво толкова сме говорили с часове на по чаша кафе.
Имаше много сняг. Както обикновено по това време на годината. Вече добре отъпкан, на места заледен, особено около линията. Тук ветровете се гонеха и биеха целогодишно, но през зимата създаваха лед в изобилие. Тъкмо бяхме минали покрай блок Родина (но с ударение на „о“, да не го произнесе някой грешно) и аз се спрях да си завържа ботушите. Не знам какво правеха тези ботуши, но вързанките им (да не се бърка с връзки, няма такава дума при нас) пак се бяха развързали. Наведох се, а другите се спряха. Посмяха ми се, естествено. Редовно се подигравахме един на друг за ей такива дреболии. За странностите на всеки един от нас. Дидо извади една кутия цигари и запали.
- Да дръпнем, а?
И дръпнахме докато вървяхме към линията. Смеехме се истерично на нещо, което Иван беше казал. Меги се заливаше от смях и вървеше с гръб към линията, за да ни вижда всички.
- Какво ще правим ваканцията? Искате ли да се съберем у нас? Нашите отиват на село в събота, – предложи тя и всички дружно извикахме: „Да!“
Нямахме търпение училището да приключи. Пред нас се стелеше ваканцията, пълна с възможности за нищоправене. Какво по-хубаво от това, когато си на 16?
Изкачвахме някак заледеното хълмче към линията, смеейки се. Сигурно в казармата са ни чували даже. Така е, когато си на 16 – смееш се с пълно гърло, защото целият свят трябва да те чуе. Страдаш така, все едно никога повече няма да бъдеш щастлив. И говориш за самоубийството все едно това е най-лесното решение на света. Смехът и плачът се редуват, екзалтиран и депресиран в рамките на пет минути. Сега децата говорят за хормони. С това обясняват настроенията си. Проблемите си. Ние не говорехме за хормони. Ние изживявахме емоциите, които не разбирахме по начина, по който мислехме, че трябва. Или по начина, по който останалите ги изживяваха. Беше по-добре да си част от групата отколкото различен от нея, нали така?
Грабнах цигарата от Меги и я бутнах приятелски, защото беше казала нещо за вързанките ми. Майтап някакъв. Тя се подхлъзна и се завъртя като балерина. Тромаво, но като пирует го докара. И изведнъж нещо изсвири пронизително в ушите ми. Цигарата падна неизпушена от ръцете ми. Звукът беше до болка познат. Чуваше се и у дома често. Влакът. Приближаваше ли? Обърнах се. Не приближаваше. Вече беше тук. А Меги се въртеше в бесен танц на леда около линията. Ръцете и се мятаха в унисон с въртящите се крака. „Трябваше да се хване за нещо,“ помислих си аз. Но тогава там нямаше за какво да се хване. Протегнах ръка, но не можах да я достигна. И Дидо опита. И всичко това за малко, за секунди. И тя полетя. Падна на линията. Краката ѝ бяха отсам. Тялото на линията, а ръцете във въздуха. Нищо. Нито една част от тялото ѝ не беше оттатък. Когато влакът премина с пронизителен писък и спря някъде по средата между нас и Товарна гара, погледнах оттатък. Улицата си беше същата. Вратата на университета зееше широко отворена. Можехме да минем през нея на път за училище, за да си спестим войничетата. А охраната бягаше към нас с викове, които не чувах. Само устата му се отваряше. Дидо беше на земята, съвсем досами линията. Аз бях зад него. Ледът продължаваше да блести на обедното слънце и да хвърля отблясъци, но беше изцапан. С червени пръски.
