2024 година беше една от най-натоварените и щури години, които съм имала – получих много и дадох много, написах, издадох, върнах се към поезията и четох. Четох много. Част от нещата са нехудожествена и научна литература и няма да ги споменавам тук. Има книги, които съм започнала, но ще довършвам тази година. А друга част пък въобще не заслужават да ги споменавам. Но ето тези, които прочетох и харесах, събрани в една статия.
Любимците
Една от първите книги, които прочетох тази година беше „Операция Сладкоугодник“ на Иън Макюън. Въпреки сравнително баналния сюжет – шпионска история на фона на Студената война, любов, предателство и още няколко от вечните теми в литературата, Макюън не разочарова.
В тази книга той за пореден път доказва майсторството си да създава женски образи, както и да те води за носа страница след страница докато накрая не те изненада с някакъв неочакван обрат.
Другият ми любимец, Стивън Кинг, продължава да ме изумява. Имам „Били Съмърс“ от няколко години, но така и не посягах към нея. Това не е от обичайните му книги. В нея няма нищо свръхестествено, никакви чудовища, освен реалните, онези на два крака. Героят на книгата, наемен убиец, е изключително сложен и многопластов образ – нещо като съвременен Робин Худ, който убива лошите срещу заплащане. В един обрат на действието, което при Краля обикновено става след доволно количество страници с разгръщане на историята, виждаме Били да играе с деца и да спасява изнасилено момиче. Кинг за пореден път описва един нетипичен герой, който се нарежда сред любимците ми.
Психопати
Обичам историите за серийни убийци. Обичам и историите за зараждането на злото. В „Трябва да поговорим за Кевин“ на Лайънел Шрайвър има зло. И то се появява постепенно, бавно. Книгата е една от най-въздействащите, които прочетох през годината. Това е историята на едно семейство, обикновено американско семейство – баща, който иска семейство, майка, която не иска деца и двете им деца, които не са молили да се родят. В тази ситуация, те се справят така както могат. Това е история за много подтиснати емоции, за много премълчани желания и за злото, което се ражда и срещу което не можем да направим нищо. И в края на книгата остава въпроса: „Познаваме ли хората, с които живеем?“
Балканите
Ако един чужденец иска да разбере повече за нашия малък полуостров, бих му препоръчала „Мостът над Дрина“ на Иво Андрич. Това е книга, която се чете бавно, преживява се. Човек иска да се връща към нея отново и отново.
Въпреки че мостът е в Босна и тя разказва историята на Босна през годините, историята е наша, обща. Чувстваш я в кръвта си докато виждаш как съдбите на хората се раждат и умират, а мостът стои и наблюдава. Непокътнат от времето. Стабилен. Една от най-разтърсващите книги, които някога съм прочела.
Съвременни български автори
Годината ми беше изпълнена с български автори, които имам щастието да познавам и лично. Йордан Славейков и неговото „Празнично семейство“ разказват толкова човешки истории, създават образи, които дълго остават в читателя. Луиза Кадиян и разказите в „Безупречен свидетел“ засягат тежки теми, но по толкова завладяващ начин, че не можеш да оставиш книгата докато не свършиш всички истории. А после искаш още. Михаела Илиева и нейната „Рентгенова снимка на свободата“ е калейдоскоп от микровселени, в които се изгубих една вечер.
Лятото на антиутопиите
Добре де, не беше само лятото, но тази година прочетох и препрочетох доста антиутопични и дистопични книги. Не мога да определя коя ми хареса повече. „Деликатесен труп“ на Августина Бастерика, която е смущаваща в своята кръвожадност, предадена по един безпристрастен начин? Или „1984“, която става все по-актуална с всяка изминала година? А „Портокал с часовников механизъм“ на Антъни Бърджес, „451 градуса по Фаренхайт“ на Рей Бредбъри и „Разказът на прислужницата“ на Маргарет Атууд предлагат различни, но еднакво обезпокоителни визии за света, в чието бъдеще сме все по-малко сигурни.
Препоръчано от Стивън Кинг
Преди може би две години си купих книга на Джонатан Баркър, защото бях прочела препоръка от любимия ми Крал за този автор. Книгата още стои непрочетена. Прочетох (изслушах) обаче една негова трилогия, „Убиецът Четирите маймуни“, която се оказа истинско откритие. Серийни убийци, непрестанни обрати и пълно недоумение какво, за Бога, се случва от първата до последната страница. Скоро ще продължа и с други негови книги.
Това не са единствените книги, които прочетох, но са онези, които оставиха следа в мен. Прочетох и няколко стихосбирки на близки до сърцето ми момичета. И ще продължавам да чета и да черпя вдъхновение от разнообразието от автори, с които ме срещна 2024 година. Нямам търпение да потъна в следващите истории, които ме чакат на рафтовете на моята библиотека.
