Разгеле, дойде! Повече от сто години те чакам. И теб все те няма.
Първите двайсет запълвах времето си с безсмислици – оглеждах хората, подражавах на този или онзи, доколкото, естествено, ми бе възможно. Не ме забелязваха. Двайсет години безразличие. Надали ще ме разбереш.
Ти си от онези, които са родени, за да работят. Да, не си като мен. Моята работа е да стоя, да наблюдавам, понякога да изпращам сигнали, да разговарям със себеподобните си и да остана неразбран и недооценен от всички останали. Ти? Твоето е друго. От раждането си, та до самата си смърт някъде на някоя купчина от твоеподобни, ти винаги бръмчиш, работиш, обикаляш. Света, може би. Та затова те чаках. Да ми разкажеш. А и честно казано вече съм уморен. И съм отегчен.
Както и да е! За живота си преди теб ти разказвах. Повечето хора са скучни. Наблюдавам ги, изучавам ги вече един век. Не че броя точно. Може и да е минало малко повече или малко по-малко време. Какво значение има? Планът беше ясен от самото начало. Раждам се, раста, наблюдавам и изследвам, идваш ти, умирам. На всеки като мен му разказват една и съща приказка, в която се появяваш ти. В миналото си представлявал нещо друго, бил си по-опростен. А сега – ех, какви видове, какво нещо.
Така де, от малък си падам малко мрачен, такъв един суициден тип, който си мечтае за смъртта. Представях си я бляскава, с аромат на мокра пръст и полуизгнили листа, но някак сладка и топла.
Един ден, някъде към 70-та ми година (повече или по-малко), някой твой братовчед ще да е било, се появи наблизо. Чух го. Представих си го. Пожелах да дойде. Седях и мечтаех за нашата среща, как ще се приближи, как ще усетя аромата му (бях чувал истории вече), как ще ме докосне – първо малко неуверено, а после с нарастваща сила. И как аз ще се огъна пред неговата мощ. Ех, цяла поема можех да напиша. Звукът все повече се приближаваше. Аз тръпнех от очакване, от предвкусване на сладостта на смъртта. Честно казано вече наистина ми беше писнало от всички – и моите, и другите. Не може да прекараш 70 години на едно и също място и да продължава да ти е интересно. Но… не дойде. Тогава реших, че това е най-нещастният ден в моя живот. Не можех да се убия сам – знаеш, технически е невъзможно. Но пред силата на волята пречки няма. И започнах да се напъвам. Умствено! Всеки ден си мислех как отслабвам, как линея. Спрях да изпращам сигнали. Но пък продължих да получавам. Проклети жизнени сокове. Нямат спиране, когато ти искаш. Те си имат свое мнение по всички въпроси.
И така, ето ни сега, 30 години по-късно, ти най-после си тук. Не че има какво толкова да правиш с мен – почти съм постигнал целта си. Е, можеше и да ми отнеме още двайсетина години да се доубия, защото продължават да ми пращат разни неща и аз, в слабостта си, ги изпивам. А и проклетото слънце не се съобразява с моите нужди. Нищо де. Тук си! Аз съм поизгнил, листата ми отдавна окапаха, а корените ми едва се държат за земята, но имам енергия за един последен разговор. Разказвай ми за другите гори, които си изсякъл докато бавно забиваш металните си зъби в кухото ми тяло.
