Събота сутрин е и аз, както обикновено, бързам. Трябва да съм в будката точно в седем заради онези, които работят в събота. Да имат хората откъде една баничка с боза да си купят. Или чай с много мед. В този студ…
Пускам кафе машината и нагласявам таймера. После минавам през банята и навличам дънките и пуловера на еленчета. Да създам новогодишно настроение на хората. Не стига че трябва да работят на 31 декември…
Оставям купичка с натрошени бисквити на плота и проверявам млякото в хладилника. Всичко е наред със срока, но трябва да купя едно на връщане. После грабвам чантата и изхвърчавам. Автобусите се движат с празнично разписание и ако изпусна моя, после ще вися 30 минути на спирката. Поне. А моите хора ме чакат да им продам малко топлина и сладост в сивото утро.
Не че и шефката не може да го направи, но няма да им се усмихва. Как има бизнес толкова години тази жена, не знам. Вечно е намръщена. Обяснявам й аз веднъж: Само ако се усмихнеш на хората и ще видиш колко по-лесно ще им вземеш парите за неща, които не са имали намерение да купуват. Аз така колко шоколад съм продала…
Ами така де, будка за закуски и кафе, колко шоколад може да продаде? А аз продавам ли, продавам. Много съм добра. Ако ми докарат и книги, чудеса ще направя. Помолих да започнем да предлагаме вестници и списания. Не ще. Ами как ще иска, като си е допълнителна занимавка.
Слава Богу, хващам си автобуса навреме и точно в седем съм на работното си място – усмихната, с пуловер на еленчета и малки рога със звънчета на главата. Шефката само ме гледа подигравателно и си тръгва. Да обиколи десетте си обекта.
Сутринта минава неусетно. По обяд клиентите са свършили до един, а в един часа едва си държа очите отворени. Голяма скука! В два часа звъни телефона и шефката ми нарежда да затворя в четири. Добре дошло! Очаквах да стоя до пет. Ще се прибера, ще изчистя, ще претопля пържолите от снощи и ще сложа руската салата на масата. Даже може да си отворя шампанското, което ми подари Крум за Коледа.
Той искаше да отидем някъде заедно за Нова година, но няма как. Отказах му! Той малко се ядоса и каза, че ще замине без мен. Е, не можех да го спра. Щеше да му мине след няколко дни на морето. Поне така се надявам.
Три и половина. Половин час и си тръгвам. Някой се появи в малкото прозорче.
- Добър ден! – насилвам се да стана и да се усмихна. Нагласявам рогата със звънчетата. Като че ли не звънтят така весело вече. – Какво мога да направя за вас?
- Може ли да ми дадете една баничка и чаша чай?
- С мед?
- Да, благодаря!
Завивам предпоследната баничка в малко хартия докато водата за чая завира. Слагам пакетче мента в чашата и заливам с вряла вода.
- Заповядайте – подавам баницата и чая с добавена голяма лъжица мед.
- Благодаря, Вера!
Спирам броенето на стотинките от рестото и вдигам поглед. Висок мъж, побеляла коса, едноседмична брада и най-сините очи, които някога съм виждала. Помня очите, останалото съм изтрила.
- Кириле?
- Как си?
Само клатя глава.
- Жив ли е?
- Да – дори и за секунда не опитвам да го излъжа. Нека знае, че аз бях права.
Навжда глава. После бърка в джоба си и вади един плик. Оставя го до недокоснатата чаша чай и се обръща.
- Честита нова година, Вера! – и си тръгва.
Затварям веднага. Какво са двайсет минути пред петнайсет години. Взимам плика. Пълен е с пари. За секунда се колебая дали да не изляза и да го гоня. Да му ги върна. После се отказвам. Ще напазарувам всичко, което иначе няма как да си позволя. Ще приготвя новогодишно угощение.
Прибирам се един час по-късно от обичайното. Минавам и през книжарницата, за да купя няколко комикса. Стела още е у дома. Чувам смеха ѝ докато се качвам по стълбите в старата ни кооперация. Надявах се да не се стовари върху главите ни докато съм още жива.
- У дома съм – провиквам се от коридора.
Стела изскача и поема чантите.
- Искаш ли да остана докато сготвиш? – пита тя.
- Не, върви си. Майка ти те чака. А и всичко ще е готово за десет минути. Как е той?
- Добре е. Благодаря ти за кафето. Беше горещо като дойдох.
- Аз ти благодаря за кафе машината. Докога ще останеш?
- Още десет дни и трябва да се връщам в университета. Дотогава майка ще се е оправила и ще ти помага – Стела се навежда да завърже връзките на ботите си, но продължава да говори. – Попълних всички документи за социален асистент. Ще я одобрят и всичко ще се нареди както трябва. Не се притеснявай.
Прегърнах я и ѝ дадох шоколада, който бях купила за нея и майка ѝ.
- Е, лельо Верче, нямаше нужда. Нали знаеш, че много Ви обичаме.
- Знам. Хайде тръгвай, че времето лети.
Заключвам зад нея и влизам в детската стая. Моят почти 15-годишен син спи в инвалидния си стол. От едната страна на устата му тече слюнка. От бебе си е такъв. Попивам я и го подхващам под мишниците, за да го сложа в леглото му. Веднага отворя очи и се усмихва.
- Мама…
- Да, мама е у дома. Гладен ли си?
- Попара?
- Не, миличък, тази вечер ще имаме угощение. Баща ти ни купи вечеря.
Той се усмихва, а аз му давам комиксите. Пляска с ръце и ги поема в ръцете си. Имам достатъчно време да приготвя вечерята докато дойде време да ги прочетем.
