Ния лежеше на дивана, преметнала крака връз облегалката, и четеше с възможно най-голямата досада, която можеше да докара в този жарък летен следобед. Виждах очите ѝ, представях си какво ѝ се върти в главата. Защо, вместо да е навън и да върти очи подир сладурчетата пред НДК, аз я карам да стои вътре и да чете някаква тъпотия. Точно така щеше да ги нареди думите. Забавлявах се. Ужасно много! Както миналата година, когато я принуждавах да чете сонетите на Шекспир и после да разсъждаваме върху текстовете. Или по-миналата година, когато заедно слушахме „Автобиографията“ на Нушич. Или пък като я карам да разсъждава над някоя крилата фраза. Ех, колко хубаво беше! За мен.
- Ния, влагай малко мисъл в това, което четеш – подвикнах аз от стола и отпих от студената лимонада. Май трябваше да включа климатика.
- Оф бе, лельо, влагам – Ния даже не се надигна. Продължи да лежи, забола нос в писанието и толкова.
- Какво влагаш? Нали те виждам как четеш – няма точки и запетаи за теб. Те служат, за да можеш да отделяш фразите интонационно.
- Оф, говори ми на български ако обичаш.
- Ния, когато има точка или запетая, трябва да направиш пауза. Моля те, не ме карай да започваме отначало.
Постара се повече. Но продължаваше да личи с какво нежелание го прави.
- Хайде спри – подвикнах аз. – Направи ли ти впечатление последния абзац?
- Не. Какво е абзац?
- Параграф.
- Е, не можеш ли така да го кажеш?
- Ния, нужно е да знаем малко повече от абсолютния минимум, за да водим разговор, различен от типа: „Кво става?“ „Нищо.“ „И сега кво?“ „Ми нищо.“
Ния се засмя. Обичаше да имитирам разговорите им.
- Оф бе, лельо, ние не говорим така.
- Да бе, нали съм ви слушала. Хайде да се върнем на четенето. Нали знаеш, че колкото по-бързо свършим със задачата…
- Толкова по-бързо ще си правя каквото си искам.
- Да. Или почти. Ще те водя на сладолед и няма да те целувам по улицата.
- Съгласна.
Да, на 15 години все още можех да я подкупя със сладолед. Или пък с пържени картофи. Или пък с таратор. Как обичаше таратор това дете! Всяка година, когато дойдеше при мен в София, поръчваше: „Два килограма краставици и едно кашонче кисело мляко. И без копър и орехи ако обичаш.“
- Хайде сега, какво ти направи впечатление?
- Нищо. Много помня какво говореха.
- Е как не помниш, току-що го прочете. И не говореха нищо. Беше описание.
- Да де.
- И?
- Оф, ще го прочета пак.
Зачете се, тихо и наум този път. А аз стоях и гледах лицето ѝ. Беше съсредоточена, леко помръдваше устни и не поглеждаше към телефона си през две секунди.
- Готова съм – сякаш беше извършила някакво геройство.
- И?
- Какво и? Някакво тъпо описание на жена.
- Защо да е тъпо. Много е красиво. Ти как би описала една красива жена?
- Ами ще кажа, че е красива.
- Добре, опиши мен.
- Лельо, ти пък за красива ли се имаш.
- Ния!
- Добре де, красива си. Ей-така ще те опиша.
- А на някой непознат?
Ния стана и захвърли книгата с досада. Пийна малко лимонада и примлясна от леко киселата нотка, сбърчи нос точно както като беше на четири и се тръшна обратно на дивана.
- Леля ми е на преклонна възраст, разбирай 45 години. Живее в София, от което аз съм много щастлива. Има кафяви очи и кафява коса. Носът и е малко голям, но иначе не е грозна.
- Страхотно! Хайде сега все едно пишем съчинение.
- Пак същото ще напиша.
- И ще имаш двойка.
- Добре де – надигна се и седна на дивана със скръстени ръце. – Моята леля е родена точно 30 години преди мен. Тя е на 45 години и живее в София. Аз много обичам да ѝ идвам на гости, защото тук има много готини момчета. Излизаме и ходим по интересни места, сладоледът е страхотен и, най-важното, не е досадна. Понякога даже се забавляваме с някоя от нейните „психо“ игри, както ги нарича. Тя се смята за красива. Не че не е така, но не се гримира особено. Има голям нос, сама си го казва, и големи очи. С кафява коса е и с кафяви очи и понякога ме гледа с досада. Сигурно много я дразня, но това е от хормоните. Като бях малка не ми се караше толкова. И тя ме дразни, но какво да се прави. Сега обаче съм тийнейджър и е разбираемо. Така добре ли е?
- Ния, ти си роден поет.
- Оф, да бе. Айде сега да излизаме.
- Прочети и следващия откъс и сме готови.
- Лельооооо – но продължи да чете. – И какво е това зенгии. Не могат ли да се изразяват на чист български, та да ги разберем. И мараня. Какво е това? Изобщо текстът е пълен със старовремски думи, които ти сигурно знаеш.
- Да, Ния, нали и аз съм старовремска, та ги знам. Кажи какво шаваше според теб, а после ще си обясняваме непознатите думички.
- Де да знам. Щом говори за щастие, сигурно някое момиче има в храстите.
- Ния? В кое време се развива действието?
- Оф бе, лельо, в което и време да се развива действието, мъжете все едно и също искат.
Засмях се.
- Хайде дочети откъса и ще разбереш дали е жена.
Изпуфтя още веднъж, но дочете разказа, а накрая захвърли книгата и ме погледна:
- Това е най-голямата тъпотия, която си ме карала да чета – конски череп. Няма що.
С това приключи следобедното ни четене. За утре бях подготвила Йордан Йовков, Шибил. Дано се развълнува поне малко.