Прах и спомени

Портата се отвори с леко скърцане. Храсталаците обвиваха пътеката покрай къщата в зелен разкош. Колко дълго не бях стъпвала тук. Колко рано напуснах този двор и тази къща. Онова щастие и онази свобода, които само детското безгрижие извикват.

Пристъпих и под маратонките ми изхрущяха клони и листак. Вървях бавно, оглеждах се, спирах. Ето тук трябваше да е плочката, на която си ожулих коляното докато се мъчех да подкарам първите си кънки. А малко по-нататък беше вдлъбнатината в бетона, където всеки път, когато валеше дъжд се образуваше локва. И аз, щастлива, със своя детски непукизъм, скачах в нея с бялото си моряшко костюмче.

Погледнах нагоре и сякаш люлякът, който се извисяваше над мен и ме обгръщаше с лилавите си аромати докато аз поглъщах жадно поредната книга от детската библиотека беше още там. Свеж, сладък, мой!

И ето! Вече зад ъгъла, видях вратата. Колко ли пъти съм прелитала през дървената ѝ премяна, за да се впусна в поредната игра. Или за да изкатеря вишната, от чийто връх да си говоря с баба.

Сега вратата е заключена. Дървото е тъжно потъмняло и никак не си спомня щастието ми. Нашето щастие. Мазилката около него също виси някак унило, изоставена от всички. Само аз съм тук. Само за мен огромният, потънал в сенки, бурен и разруха двор навява спомени на смях и глъч, на свобода и обич. Ароматите на моето детство.

Върна се. Както беше обещала?

Обърнах се. Нямаше как да забравя този глас. Нищо че не го бях чувала повече от двайсет години. Влади. Най-добрият ми приятел. Нашият най-добър приятел.

Да. Светла ми се обади. Да ми напомни.
Тук не става за живеене.
Нищо. Аз ще остана. Вътре сигурно е по-добре.

И двамата се огледахме. Съмнявахме се, че разрухата, обхванала двора е пощадила къщата вътре. Вишната отдавна я нямаше. На нейно място стоеше само дънер. Целият двор беше осеян с дънери – току зад вишната имаше едно по-малко, на любимата ми круша. По-нагоре бяха дънерите на дюлята, на малката вишна и на сливата. А останките от джанки сигурно бяха погребани някъде под храсталаците покрай оградата. Рози отдавна нямаше. Димитровчетата също бяха изчезнали. Пътеката се криеше, смутена от нашествениците. Само малините и къпините покрай бараката процъфтяваха.

Имаш ли ключ? – Влади стоеше и гледаше към мястото, където навремето имаше хамак. Завързан между голямата вишна и малката круша.
Да. Винаги съм имала.
Ще ти помогна да разчистиш.
Няма нужда. Мога и сама.
Знам, но искам.
Добре.

Отключих и вратата ме поздрави унило: „За какво си се върнала? Тук вече никой не остана. И ти не ми трябваш.“

Трябвам ти – прошепнах аз.

Влади ме погледна въпросително, но аз само махнах с ръка.

Коридорът не беше много дълъг. Няколко крачки и стигаш до вратата към първия етаж. Нямах още сили да вляза там. Погледнах вляво, към стъпалата, които се извиваха в здрача на старата къща. Затворих очи и чух топуркането на малки крачета. Моите и на Влади, на Светла и на…

Нагоре или надолу? – Влади стоеше и ме гледаше. Знаех, че няма да ме насилва.
Нагоре.

Всичко беше потънало в прах. От тавана висяха големи паяжини. Влади мина пред мен и започна да ги разкъсва. Обитателите им бягаха като обезумели насам-натам в търсене на спасение. А аз пристъпвах със затворени очи. Нямах нужда да гледам. Знаех всяко стъпало, всяка извивка, всяка подутина в бетона, в която можех да се спъна. Перила нямаше. Никога не е имало. И никога не е имало нужда от тях. Ние летяхме нагоре и надолу. Бяхме безсмъртни.

***

Ради – гласът на баба кънтеше в тишината на заспалата къща. – Бързо да се връщаш тук.
Няма – гласът на брат ми изтрещя в стените и се затъркаля надолу.

Днес бяхме при баба. На втория етаж. Аз и Ради. С Радослав, моят брат-близнак, живеехме с мама и татко на първия етаж. Но когато тях ги нямаше, спяхме при баба. На втория етаж. Там винаги беше по-интересно. Баба ни разрешаваше да играем на пирати в хола. Вдигаше килима и ние използвахме дъсчения под като море. Плавахме по него в нашите столове-кораби, гмуркахме се в дълбоките му синкаво-сиви води и убивахме враговете си с гумени стрели и патрони.

На обяд, уморени от пиратските си набези, се гмуркахме и плавахме към кухнята, където винаги ни очакваше пиршество – салата от огромните домати на баба, картофи с месо, ориз, спанак, тиквички. Всякакви вкусотии, които залъгваха непрестанния ни глад и ни даваха сили за следобедните приключения.

Баба винаги ни четеше или ни караше ние да ѝ четем.

На шест години и двамата четяхме. На дванадесет рецитирахме наизустени стихотворения, пишехме наши собствени пиеси и ги разигравахме с Влади и Светла, нашите най-добри приятели.

Обикновено спалнята на баба беше съблекалнята и мястото за репетиции, а холът – вече забравил пиратските си години, сменяше премяната си по няколко пъти в зависимост от театралните желания на някогашните морски вълци.

Влади и Светла бяха нашите съседи. Влади живееше в къщата над нас, а Светла – срещу нас. Имаха големи братя и сестри и не можеха да си организират такива приключения, както правехме двамата с Ради.

Баба ни отгледа всичките – грижеше се за нас, караше ни да четем, хокаше ни, когато заслужавахме и се притесняваше за нас, когато правехме щуротии. Като да се скрием в най-горните клони на вишната и да викаме и да я клатим всеки път, когато покрай оградата минеше човек. Ние с Ради бяхме маймуни, а Светла и Влади – кресливи папагали. Хората често се плашеха. Почти толкова често, колкото и ни се караха. А баба изскачаше на балкона и крясваше:

Да слизате веднага оттам, диванета такива! Ще ви загрея вратлетата ако само още веднъж ви видя там.

Това, естествено, никога не се случваше. Баба беше от онези, които може да се карат и викат, но никога не посягат.

И на училище ходехме четиримата, нищо че учехме в различни класове. Следобедите често си пишехме заедно домашните. А зимните вечери прекарвахме в разказване на истории под масата в нечий хол. Покривахме я с чаршаф, гасяхме лампите и светвахме фенери. Всичко изглеждаше призрачно и много ни допадаше.

***

Къде искаш да спиш? Тук или долу? – Влади стоеше на най-горното стъпало и гледаше към мен. Спомените ме бяха връхлетели към средата на стъпалата и бях спряла някъде там, на ръба между моите 12 и 37 години.
Тук.

Нямах сили за долу все още.

Изкачихме стъпалата и Влади отвори вратата към коридора на баба. Малък и тъмен, покрай него се виеха спомените ми, смеха ни. Излизаха от едната стая и влизаха в другата, пееха с акордите на пианото на мама, с плътния глас на татко, с пискливите звуци на поредната щуротия, която някой от нас беше измислил. Миришеха на прах и нафталин, току-що изтръскани от гардероба на онези забравени години, в които бяхме неимоверно свободни. И сега чакаха – чакаха мен да ги проветря на простора навън и отново да ги надяна. За последен път.

Защо дойде? – Влади чакаше спомените да се върнат, един по един, за да продължим напред.
Защото обещах. А и защото трябва.
Не беше нужно. Всяка година го правим и без теб.

Кимнах с глава. Знаех, че не е нужно. Но той не знаеше колко сили ми е коствало отсъствието ми. Отсъствието ми на всеки проклет 17 юни през изминалите двадесет и пет години.

Отворих вратата на спалнята, в която баба беше спала през целия си живот и погледнах леглото. Покрито с избелялата покривка с избродираните рози, част от нейния чеиз, която се надявах да получа някой ден. Получих я с последното писмо от баба. Но не пожелах да дойда да си я взема. Нищо не исках от тази къща. А сега? Сега я исках цялата.

Гардеробът стоеше с леко отворени врати, зад които нищо не се криеше. Татко беше изхвърлил всички дрехи. Прозорците бяха затъмнени от тежките плюшени завеси и в стаята миришеше на прах и мрак. На прах и спомени.

Излязох и пристъпих към нашето пиратско убежище – хола, в който все още подскачаше нашето „Йо-хо-хо“. Беше празен. По пода се бяха натрупали няколко сантиметра прах. В ъгъла имаше един самотен стол, а на стената видях бялото петно. На това място стоеше часовника с кукувицата. Онази част от моето, от нашето детство, която го отброяваше: 59 минути щура игра, прекъсвана от кукувица; или 59 минути уроци, прекъсвани от кукувица; или 59 минути сън, в който постоянно се промъква някаква досадна птица, за да ни напомни, че светът, истинският свят, съществува и ни очаква, когато сме готови за него; и една минута кукане, последвана от цял живот тишина. След последната песен на София, кукувицата. Така я кръсти Ради.

Влязох в кухнята и веднага се обърнах към Влади.

Какво си направил? – попитах аз с лека усмивка.
Изненада! Светла ми се обади и каза, че ще дойдеш. И аз влязох, за да оправя поне една стая.

Кухнята блестеше, озарена от слънчевите лъчи навън. Масата под прозореца беше покрита с нова мушама на цветя, подобна на толкова много, които баба ползваше през годините. Дивана изглеждаше чист и беше застлан с одеяло – ярко зелено.

Откъде го взе? – попитах аз.
Запазих го.

Това беше одеялото, с което си правехме пикници в задния двор, под сливата, между розовите храсти. Аз и Влади, Светла и Ради – четиримата.

Благодаря ти – усмихнах му се и го прегърнах. Той ме обгърна с ръце и останахме така, заслушани в къщата. Тя вдишваше и издишваше уморена, наместваше старото си тяло и свикваше отново с нашето присъствие, с възрастните ни мисли и чувства. Сякаш изпращаше стрели от спомени с всяко свое изскърцване.
Светла идва довечера. Искаш ли да дойдеш у нас и да хапнем? И да пийнем?
Не, елате вие. Нека посрещнем утрешния ден заедно тук.

Видях лицето на Влади. Не искаше. Сигурно и Светла нямаше да иска. Но щяха да се съгласят. Заради мен.

Пазарувахме и откарахме разни неща в старата кухня на баба – уиски, вино, различни мезета и ядки. Довечера щяхме да поръчаме пица. Никой от нас не искаше да готви. А и уредите на баба отдавна бяха изчезнали – продадени, подарени, изхвърлени.

***

Следобед останах сама. Влади се прибра да изпрати няколко имейла. Сега работеше за някаква международна фирма, но се беше измъкнал за няколко дни. Светла също беше успяла да си пусне отпуск по това време, въпреки че при нея винаги беше натоварено през юни. Хората организираха събития като луди точно преди лятната ваканция. А аз? Моята работа беше винаги с мен.

Отворих лаптопа и прегледах имейлите си. Нищо спешно. Френското издателство, за което пишех книги и кратки статии ми беше изпратило плана за следващото тримесечие. Имах няколко свободни дни, в които да не мисля за задачи. От 1 юли щях да започна работата по две нови книги за края на годината. Сега бях свободна да изследвам. Да се връщам назад. Да мисля. Да страдам.

А как нямах сили за това.

Легнах на дивана и се загледах в отраженията на светлината по тавана. Затворих очи и се опитах да поспя. Не можах. Старата къща ми говореше. Скърцаше и пъшкаше от натрупаните като килограми години и спомени и ми ги хвърляше в лицето. Нямаше да мога да спя тук. Но и не си представях да отида някъде другаде.

Станах и си сипах чаша уиски. Трябваше да сляза долу, но за това ми беше нужен алкохол.

Стъпалата бяха не повече от десет. Но аз ги вземах бавно, на час по лъжичка, както казваше мама. Слизах, гледайки си в краката и отпивах по глътка на всяко стъпало. Добре че си бях сипала повечко. Имах нужда да освободя съзнанието си. Трябваше ми повече място за сблъсъка с долния етаж. С моето детство, което живееше там. Всъщност, с последните остатъци от моето детство, които живееха там.

Само не разбирам защо ти трябва да влизаш там сама?
Мълчи, Ради!
Да, винаги, когато не ти изнася, ми казваш: „Мълчи, Ради!“ Ама само да те питам – кога съм мълчал? Мълчаливата беше ти.
Защо се появи сега, а? Искам да съм сама.
Е, Васе, ти никога не си била сама в тоя живот. Аз винаги съм бил с тебе. Та сега ли да те оставя?
Тогава поне не ми говори.
И това няма как да стане. Бъбривият винаги съм бил аз.

Прав беше. Ради беше бъбрив и буен. Всичко, което не трябваше да се казва, той го казваше. Всичко, което не трябваше да прави, той го правеше. Аз бях кротката, послушната, ревлата и т.н. недостойни черти на характера според него. Но нали му бях сестра, обичаше ме.

А аз го обичах точно заради това – заради неговата непримиримост и енергия, които у мен липсваха. Заради неговото желание за живот, заради приключенския му дух.

Стига спомени и меланхолия. Стегни се. Довечера може да си поплачеш, нали те знам каква си. Ама поне Влади и Светла ще са там да ти бършат сополите, не аз. Има неща, за които да съм благодарен.
Мълчи, Ради.
Да бе, друг път. Хайде забързай малко крачката. С това темпо на придвижване и пиене накрая ще се изтърколиш на първия етаж.

Взех последните две стъпала малко по-бързо. Винаги бях правила каквото той ми кажеше. Нищо че бях с две минути по-голяма от него. Шефът беше той. Ради водеше, а всички останали следвахме.

Отворих леко вратата. Изскърца пронизително. Тук също беше мрачно. Никой не беше отварял тази врата след смъртта на баба преди близо десет години. Освен татко, който дойде да разчисти. Никой!

Стените бяха отвикнали от звука на ходещ човек и бързо уловиха стъпките ми, заглушиха ги. Искаха си тишината. Бяха свикнали с нея. Търсеха я.

Отидох първо в кухнята. Там нямаше нищо освен старото бюро на татко. Не знам какво правеше тук. То обикновено стоеше в хола. Там двамата с Ради пишехме домашните си, а татко разглеждаше чертежите си. Понякога и мама го ползваше в събота, за да майстори своите малки фигурки. Сега всички те красяха една витрина в хола в апартамента ни в Пловдив и я чакаха да се прибере от Франция. Евентуално.

След развода с татко, с мама заминахме за Франция и го оставихме да се оправя както може. Оправи се, но трудно. Сега живееше някъде в планината и рядко говорехме. Не искаше да ме чува често, но винаги ми изпращаше писма, а напоследък и имейли. Явно си беше купил компютър и беше влязъл в 21 век.

Стига си се мотала в кухнята – Ради ме гълчеше както обикновено. – Влизай и в хола и да приключваме. Спалнята те чака. Знам, че там ще искаш да влезеш последно.
А ако вляза сега там.
Ще го направиш само ако искаш да ми направиш напук. А и двамата знаем, че това няма как да стане. Ти си твърде подредена, Васи, организирана. Така че хайде да не си излизаме от ролите и да влизаме в разни неприсъщи за нас обуща.
Какво ли разбираш ти от промени в характера и навиците.
Е, нищо, със сигурност. Ти повече си видяла, повече си прочела, сигурно и повече си се променила. Но това, което ти е вродено, няма как да го промениш. Тъй че хайде да се размърдаме. Да не мислиш, че цял ден ще стоя и ще те чакам.
Ами разкарай се тогава.
Не мога.
Или не искаш?
Както искаш го разбирай. Хайде давай и да се свършва.

Излязох и затворих вратата на кухнята. Малкото прозорче леко издрънча и после млъкна. Тишината бързо се завърна в тъмния коридор. Очите ми, привикнали към мрака, бързо протегнаха взор към вратата на спалнята. Изкуших се да вляза там и да пропусна хола. Не можах да избягам от себе си. Бях същество, което обича навиците си, даже си ги отглежда и подхранва. А това да следвам предварително начертания план си беше мой навик, от който не можех, а и не исках да избягам.

В хола имаше един стар диван и старата секция, по която навремето имаше много книги. Сега по нея живееха прахът и паяжините. Както в останалата част от къщата.

Затворих очи. Около мен се завъртя шумът на много говорещи хора, музиката от стария ни касетофон, операта, звучаща от грамофона, смехът на мама – висок и звънлив и гърленият глас на татко – нисък, мек, нежен.

Помниш ли колко хора идваха тук на Нова година?
Да, Ради! На теб това много ти харесваше, нали? Да има парти, на което да стоиш цяла нощ.
Да, мама и татко никога не ни караха да си лягаме рано на Нова година. Стояхме с всички до сутринта.
И имахме фойерверки в двора…
И детска вишновка, за да се чукнем с другите в полунощ…
И много подаръци под елхата. Хубави времена бяха, нали Ради?
Да, Васи. Но и сега е хубаво. Правиш това, което ти харесва. Живееш в голям апартамент. Често пътуваш из Европа. Трябва да си щастлива.
Да, може би. Но никой от нас не е щастлив.
Само мама.
Е, тя си има нейните хапчета. Не знае дали е щастлива или не. Хапчетата ѝ казват какво да чувства. А татко си има своите овце и чертежите на бараките. И той би трябвало да е щастлив.
Не мога да ви разбера вас тримата – имате всичко. Живи сте, здрави сте, правите някакви интересни неща, пътувате, или както е в случая с татко, затворили сте се в планината и дишате чист въздух. Какво още искате? Много хора нямат и половината, даже една трета от това, което имате вие.
Така е, но загубихме много. Липсваш ми, Ради.
И ти ми липсваш, Васи. Но хайде да не се размекваме. Отивай в спалнята и да се свършва.
Не, трябва да се върна на стълбището. За да е точно всичко.
Добре. Както решиш. Спомените са си твои. Партито е твое. Нали така казвате сега?

Стълбите ме чакаха. На места прахът по тях беше изчезнал, избърсан от моите крака. От тези на Влади. А по-късно и Светла щеше помогне. Утре, когато успеех да стана, трябваше да изчистя. Чистенето винаги ме е спасявало. Давало ми е цел и покой на ума. Когато съм много натоварена в работата си и имам да пиша две-три книги едновременно, да правя проучвания и да работя с редактори в различни часови зони, чистенето е единственото, което прояснява ума ми. Ще ми помогне и утре. Но днес не. Днес бях сама.

Качих се горе и оставих чашата в кухнята. Трябваше да съм напълно сама. Само в компанията на Ради. Както съм била цял живот. Много хора не разбират тази свръхестествена връзка, която имам с брат си и се опитват да си я обяснят по-простичко. „Да, близнаци сте и сигурно затова сте толкова близки“, си мислят повечето хора. Но не е вярно. Дори и да бяхме родени с години разлика, а не само с две минути, пак щеше да е същото. Сигурна съм. Той е част от мен, така както и аз съм част от него. Не само генетично, но и по някакъв друг, извънземен начин.

В онзи ден, макар и да бях само на дванайсет и все още да не си обяснявах много неща, аз усещах случващото се с кожата си. Всеки негов смях, всяка стъпка, всяка глътка въздух преминаваха през мен. Усещах ги да отекват вътре. А после, когато Светла запищя, а Влади, сериозен и с пребледняло лице, вдигна Ради, аз усещах нишката между нас по-силно от всякога. Докато тя не се скъса. И аз не останах в тази тишина, в която живея вече повече от 20 години.

Отворих внимателно вратата на спалнята и се огледах. Тук нищо не се беше променило. Никой от нас не посмя да промени каквото и да било. Голямото легло, в което спяха мама и татко все още беше покрито с бледолилавата кувертюра, която мама толкова харесваше. Стоеше нагъната след последния път, в който някой е сядал там.

Гардеробът зееше широко отворен. В него не бяха останали много дрехи – мама беше взела всичко. Само дрехите на Ради бяха останали. Лежаха на купчинки – изгладени, сгънати, подредени. Дрешките на дванайсетгодишното момче, които бяха обличани по веднъж, а някои – никога.

На земята, пред гардероба, стояха гуменките му. Онези сини гуменки, които той носеше в онзи ден преди толкова години.

Седнах на земята и ги взех. От очите ми потекоха сълзи. Отдавна не бях плакала. Всъщност не бях плакала от дете. Първо заради мама, а после и заради себе си. Трябваше да съм силна, защото мама се разпадна, а татко не говореше. Само баба се грижеше за мен известно време. Но после заминахме и аз останах сама. Да се грижа за себе си. Да преодолявам сама. Да се спасявам сама. И ако мога, да спася брака на нашите. След като се провалих в това начинание, останах да спасявам мама. Заминахме, срещнахме Франсоа и мама се оправи. За малко. После обаче дойдоха скандалите, паник атаките и болницата. А накрая останахме аз, Франсоа и хапчетата на мама. Тя някак постоянно отсъстваше.

И ето ме тук, сама, плача над сините гуменки на брат си в спалнята, в която двамата стояхме заедно за последен път.

Готова ли си, Васи?
Да, Ради! Готова съм. Спомням си. Всичко си спомням.

***

Денят започна обещаващо. Навън грееше слънце, значи щяхме да играем футбол, да караме колелета или пък да отидем до градския басейн. Само чакахме Светла и Влади, за да решим.

Те дойдоха. Бързахме да излезем, но баба ни принуди да хапнем.

Но, бабо, колко пъти ще закусваме – скара се Ради.
Светлето и Влади не са яли, нали? – баба им хвърли по един поглед и те кимнаха.

Не знам дали не бяха яли, или просто всички много обичахме мекиците на баба, но послушно изядохме по още две, пихме айран, а накрая разказахме на баба подробно плановете си. Баба ни изслуша, а после ни напълни една раница с храна.

Отивам за хляб и после на пазара за картофи – каза тя и ни остави да се приготвяме.

Отидохме да се преоблечем. Бяхме решили да играем футбол, а следобед, когато станеше много горещо, да идем до басейна.

Васи, подай ми новите гуменки.

Аз извадих от един шкаф новите му сини гуменки и моите, розовите. Те по принцип бяха бели, но мама ги боядиса с нещо, за да станат розови. Нахлузих едни къси панталони и бях готова.

Излетяхме от стаята. Влади бягаше надолу по стълбите и викаше нещо. Светла го последва тихо. Аз грабнах раницата и последвах Ради в коридора.

Да се състезаваме до стадиона? – предложи Ради.

Всички викнахме като един:

Да!

Обичахме състезанията. Обичахме да бягаме. Обичахме да бъдем заедно.

Ради се спусна по първите три стъпала преди завоя.

Спирачките скърцат при завоите, състезател – извика Влади отдолу.
Ей сега ще ти покажа колко бърз мога да бъда. И съвсем безшумен.

Застанах на най-горното стъпало и се загледах в Ради. Обичаше да се доказва. Пред всички. Спусна се бързо. Краката му подскачаха бързо от едното към другото стъпало. Видях, че едната връзка на гуменките му е развързана и викнах:

Ще се спънеш, Ради!

Той се обърна да ми хвърли поглед от типа: „Аз да не съм като тебе“ и полетя. Удари се в стената на завоя преди последните три стъпала. От скоростта стената сякаш го отхвърли и той падна назад. Чу се странен шум. Като някакво леко пук, което обаче нахлу в ушите ми и се заби в мозъка ми. И до днес го чувам: „Пук!“ и изведнъж стана тихо.

Ради лежеше на стъпалата. Краката му бяха на една страна, единият сгънат в коляното. Едната гуменка, дясната, беше развързана и връзките висяха. Коленете му бяха леко ожулени от грапавата мазилка. Ръцете му не помръдваха, отпуснати от двете страни на тялото. Всичко изглеждаше като обикновено падане. И друг път се беше блъскал в стени, беше падал от вишната, имаше множество контузии от футбола. Всеки момент щеше да стане, да се отръска и да се засмее:

Какво бе, загубеняци, нали знаете, че съм корав!

И тогава видях главата му. Беше в странно положение. Някак прекалено извърната на една страна.

Светла изпищя. И не спря да пищи.

Главата му! Главата му не можеше да стои така. По този начин нямаше да се събуди. Трябваше да го изправим. Както изправях главата на куклата си, след като Ради я е изкривил. И тя отново беше красива и нормална. Така трябваше да направим и с Ради. Ако го изправехме, той щеше да се събуди.

Влади – извиках аз и погледнах към него. Той седеше мълчалив, с пребледняло лице и гледаше приятеля си. – Вдигни го и да го занесем в спалнята.

Той ме погледна и поклати глава:

Не трябва да го мърдаме.
Глупости! Вдигни го и да го занесем в спалнята ти казвам. Светла ще се обади в болницата. Ей ги къде са, сега ще дойдат да го оправят.
Не бива, Васи – Влади продължаваше да клати глава.

Аз седнах на стъпалата и започнах да повтарям:

Вдигни го! Иначе няма да се събуди. Вдигни го! Вдигни го! Вдигни го!

Не знам колко пъти повторих това изречение, но Светла спря да пищи и тръгна към телефона в кухнята. Влади пристъпи и полека сложи ръце под врата и коленете на Ради. Повдигна го!

Главата на Ради рязко падна назад. Но аз бях доволна. Щяхме да го оправим след една минута. Само да го сложим в леглото.

Влади го положи внимателно, поне доколкото можа. Аз веднага се хвърлих върху леглото и започнах да подреждам крайниците на брат си. Изправих краката му, поставих ръцете му отстрани на тялото, положих главата върху възглавницата.

Спокойно, Ради! Подредих всичко. Точно както като ми разбъркаш куклите. Помниш ли, веднъж скри ръцете на две от куклите и цял ден не ми каза къде са. Много плаках и ти накрая ми ги даде. Но аз не ти се сърдя. Сега подредих твоите ръце и крака, сложих главата ти в правилната позиция. Сега ще чакаме линейката. Не се притеснявай! Всичко ще се оправи.

Продължих да му говоря докато Влади стоеше отстрани на леглото, а Светла ни гледаше от вратата, без да продума. Само плачеше ли плачеше.

***

Някой ме обгърна с ръце докато аз повтарях:

Оправих го! Оправих го! Оправих го! Оправих го! Оправих го!
Знам, скъпа, оправи ме. Ти ме оправи, но това не беше достатъчно.

Ради се беше върнал при мен. Нямаше да бъда сама.

Защо? Винаги така оправяхме куклите.
Но аз не бях кукла. Нали помниш какво казаха докторите.
Да, че сигурно си умрял още на стъпалата.
Сигурно така е станало.
Ти не помниш ли?
Не.
Но ако не бях накарала Влади да те помести, можеше и да те оправят.
Помниш ли онова „Пук“?
Да.
Сигурно още тогава съм умрял. Нещо се е счупило във врата ми.
Но не знаем със сигурност. Може и аз да съм те убила. Като накарах Влади да те премести. Исках само да те подредя. Като куклите си. За да се оправиш, да станеш и пак да играем.
Знам, Васи.

Продължих да плача, заровена в прегръдките на дванайсетгодишния си брат. Онова усмихнато и енергично момче, което никога не порасна. Защото аз не му дадох шанс.

Дори и да си прав, аз не трябваше да ти викам. Пак съм виновна.
Аз се спънах във връзките. Дори и да не беше викнала, пак така щеше да стане.
Не. Не е честно.
Не е, Васи, но това е положението. Виж, аз не страдам. Останах вечно на дванайсет и мога да те посещавам винаги когато си поискам. Разговаряме. Понякога ти помагам. Какво повече искаш? Заедно сме.
Искам да сме както преди – нормално семейство с мама, татко и двете им деца.
Е, това можеше и да не стане. Мама винаги е била лабилна, а татко отнесен. Рано или късно щяха да се изпокарат. Нищо от случилото се не е по твоя вина. Нито моята смърт, нито тяхната раздяла. Просто едното ускори другото.
А баба?
Баба умря, защото беше стара.
Но ние я изоставихме.
Обикновено децата си тръгват, не остават завинаги при възрастните.

Прав беше. Всичко, което казваше имаше логика. Но тази логика не беше моята. Вината и ядът от случилото се, безсмислието на една смърт, която беше белязала животите на всички ни, ме ядяха постоянно, всеки ден. И колкото и да говорех с брат си, колкото и да си го представях до мен, той остана там, назад във времето, на дванайсет години. И не можеше да ми помогне днес. Трябваше да се справя сама.

Трябва да си вървиш, Ради! Не мога да се справя докато ти си около мен.
Сигурна ли си, че искаш точно това?
Да. През целия си живот съм искала да съм около теб, с теб. Ти беше моят брат, моят идол, най-смелото момче на света. И аз все още съм убедена, че съм виновна за смъртта ти. Но трябва да се справя с това сама. Поне да се опитам. Може ли да не идваш известно време?
Аз идвам само защото ме викаш, Васи. Никога не идвам сам.
Знам. Или поне предполагам, че е така. Ще ме оставиш ли? Поне за известно време?
Ще те оставя докато не ме повикаш. Аз винаги ще идвам, когато имаш нужда от мен. Но ти не винаги ще ме виждаш. Мога да бъда невидим, нали знаеш?
Ти можеш всичко. Винаги е било така.

Облегнах се за последен път на рамото му и станах от леглото. Избърсах сълзите си и взех сините платненки. Излязох от къщата и ги изхвърлих в кофата за боклук, в която нищо не беше изхвърляно в последните десет години. Прибрах се и изчаках Светла и Влади. Имах нужда от питие и от мълчаливото присъствие на двамата ни най-добри приятели. Днес, 17 юни, двадесет и пет години след онзи ден, в който брат ми падна по стъпалата. Двадесет и пет години след неговата смърт.

***

Една година по-късно.

Васи, къде да сложа бюрото?

Влади се въртеше в стаята и оглеждаше мебелите. А аз внасях последните книги от кашона в коридора.

Преди една година, точно на тази дата, видях брат си за последен път. А после, в часовете на алкохолно опиянение, приятелска тишина и сълзи, взех решение да се върна у дома. Нямаше значение откъде работя, стига да имам добра Интернет връзка.

Вечерта, доволна от свършеното на първия етаж, излязох в двора и приседнах на пейката. С Влади бяхме засели трева и няколко дървета. След няколко години щях да имам сянка, под която да работя.

Облегнах се назад и затворих очи.

Виж, получиха ти се нещата и без мен.
Ради – отворих рязко очи. Не очаквах да го видя и чуя отново.
Здрасти, Васи! Дойдох само за малко. За да ти кажа браво и за да се сбогувам.
Не може ли отново да идваш при мен? Да си говорим?
Не. Ти се справяш чудесно и без мен. С Влади наоколо нямаш нужда от още един мъж за помощ. А и аз съм момче. Което трябва да е на друго място. Не мога да стоя тук завинаги!
Ще ми липсваш!
И ти на мен!
Грижи се за себе си!
И ти. Обичам те, Васи!
И аз те обичам, Ради.