Пролет

Нощта се стелеше над реката гъста и топла. Ароматът на липите ме упойваше докато вървях по тъмнеещата крайбрежна улица с нейните кривини и завои покрай заспалите къщи. Петък вечер беше настъпила бързо и токчетата ми бавно, но уверено ме водеха към почти новата ми работа. Бях подбрала старателно облеклото си за тази вечер. Не исках да ме смъмрят като миналата седмица, когато за първи изкачих стъпалата на улица „Виена“ №4. През седмицата заделих пари и си купих копринени чорапи, от онези, които само дамите от Виенската сладкарница носеха. С тези пари сигурно можех да осигуря храна за няколко дни, но новата работа го изискваше. Облякох си и роклята за църква. Бледо лилава, копринена, тя ме обгръщаше нежно като стар любовник, на когото не достигат сили да се отдаде максимално на страстта. Да, защо да не я сравня с Мейер, старият фабрикант, собственик на новата, на чорапената фабрика в града.

Имах късмет, че си намерих работа там, защото плащаха добре. Мечтаех си да работя като учителка, но не искаха да ме вземат. Имаха по-образовани от мен. За какво им бях аз. Вдовица с две деца, която беше завършила гимназия, но не блестеше с нищо. Не владеех език. Хората говореха на френски и немски, посещаваха чужди градове и носеха от там красиви вещи и спомени. А аз? Имах две деца. Не ми тежеше. Обичах ги. Бях обичала и баща им, който войната физически ми отне преди пет години. Иначе много преди това.

Ех, как бях обичала Найден. Този луд ряховец, който открадна сърцето ми още на 15. Никога не бях обичала друг. И никога нямаше да обичам друг.

Беше красив, с лъснатите си обуща и правия си панталон. Влезе в магазина ни в село, погледна ме и аз вече бях негова. Приближи ме и ми се усмихна с кривата си уста:

• Искаш ли да те заведа в Русе, в сладкарница Тетевен?
• Сладкарница? – отговорих аз, останала без дъх. Бях чувала, че има такива места, но не бях стъпвала там. – Хубаво ли е?

И той ми нарисува картина, по-красива и сладка от всичко, което съм си представяла:

• Ех, че как да не е хубаво. Сладкарницата е място, на което отиваш, за да вкусиш не само с устата си, но и с очите и носа си. Навсякъде се носи миризма на захар и какао, на шоколад, карамел и плодове. Пила ли си шоколад? – гласът му беше мек и тих, сякаш ми споделяше някаква тайна.
• Не съм, – но вече предвкусвах сладостта.

И той ме заведе. Поиска разрешение от баща ми и ме заведе в Русе на сладкарница. А после, когато през учебната година живеех там, той идваше да ме вземе след училище и се разхождахме. Строежите в града ме омагьосваха. Представях си как ще изглежда всичко, защото Найден ми разправяше. Той се учеше за архитект и работеше често по строежите. Умееше да ми разказва. А аз умеех да го слушам захласната. Влюбена.

И се оженихме веднага след като завърших училище. И заживяхме в Русе. В голяма къща в края на крайречната улица, която баща му беше помогнал да построи. Живеехме добре известно време. Твърде кратко. И дойдоха войните. Заредиха се една след друга. Тъмни и страшни, удавиха ни в кръв и мъка. Почерниха ни.

Найден се върна на 1 септември 1913г. с няколко зараснали рани в крака и една в ръката. Беше добре. Поотслабнал, брадясал. Загубил жизнеността си. Опита се да се върне към това, което толкова обичаше – строежите. Започна да пие. Единствено малката Мара го радваше. Цялото му лице светваше, когато тя изтопуркаше в кухнята и му кажеше „Тата“. За малко забравяше войната и накуцването си. Забравяше и за алкохола. Трудни времена бяха. Изтърпях ги. После се появи Симеон и Найден се взе в ръце. Спря да пие и започна да ходи на работа по-често. Пари имаше. От баща му. Но и той започна да изкарва. И тогава дойде другата война. Войната, която окончателно ми го отне. След нея той не беше вече Найден. Войната му отне единия крак и цялото желание за живот. Нито Мара, нито Симеон го радваха. Аз спрях да съществувам. Само ракията го радваше и той ѝ се отдаваше с цялото настървение, което беше останало в него. Да мрази. Себе си. Мен. Войната. България. Всичко и всички, които му бяха отнели строежите и мечтите, силите и достойнството. Нямаше го вече Найден, който искаше да ме заведе в сладкарница „Тетевен“, който ми купуваше шоколадови бонбони, когато имаше специален повод, ментови, когато ме болеше гърлото и любимите ми карамел „Му“, когато искаше да се усмихна.

Тогава започнах да работя. Като шивачка. И именно в шивашкото ателие на госпожа Попова ми донесоха вестта за смъртта му. Беше се хвърлил във водите на Дунава. Реката, която ни беше родила и отгледала. Реката, по чиито брегове се разхождахме често сами, двама влюбени, хванати за ръце и гледащи в бъдещето. Реката, по чиито брегове децата ни играеха, там, където хвърляха камъчета и се смееха, а ние седяхме и ги наблюдавахме. Там, където ме целуна за първи път.

Погледнах нагоре и луната ми се усмихна. Окуражаваше ме докато вървях към улица Виена №4. Ходех там пет пъти в седмицата след смъртта на Найден. Да чистя. А през деня продължих да шия в ателието. После откриха фабриката за чорапи и си намерих работа там. Плащаха по-добре. Но продължих да ходя и да чистя в дома на мадам Мария. И тя плащаше добре. А и децата бяха достатъчно големи, за да се гледат сами. Вярно, Симеон беше малко луда глава, като Найден, но Мара го държеше изкъсо.

Милата ми Мара. През деня учеше, а вечер шиеше и плетеше, за да продава в неделя на пазара и да докарва пари вкъщи. Симеон само учеше. Исках да стане архитект като баща си. Имаше време да работи. Догодина дядо му, свекър ми, щеше да го вземе чирак на някакъв строеж в центъра на града. Много се строеше. Дори повече от времето на Найден. Но вече нямаше кой да ми разказва за сградите и да ми рисува картини, с които да си представям бъдещето. Имах две деца, за които да се грижа. А Мара вече ставаше мома за женене. Кой щеше да я иска? С такава майка.

Сградата на улица Виена №4 беше висока, величествена. Застанах в основата на стъпалата и погледнах тежката дъбова врата. Знаех какво се крие зад нея. Тежки червени завеси, през които се промушвах тихо и побягвах към малката стаичка в дъното на единия коридор. Там се преобличах и хващах метлата и парцала. Мадам Мария обичаше да е чисто. Но парите започнаха да не стигат. Една вечер мадам ме свари да плача докато търках банята на нейните момичета.

• Лето, защо си се разревала над плочките? Вода има, няма нужда със сълзите си да миеш, – гласът ѝ беше властен, но мек. Никога не съм се страхувала от нея.

Опитах се да се успокоя и да обясня, че нищо ми няма. Но мадам не беше вчерашна и бързо разбра какво става.

• Пари ли ти трябват? Мога да ти заема.
• Не, мадам, – подсмръкнах аз и продължих да бърша.
• Не ме лъжи, Лето! Нали ти знам дереджето. От какво имаш нужда?

Седнах на пода, насред банята в прасковено и златно и погледнах мадам Мария в очите. Отдавна го обмислях, но напоследък бях почти сигурна в решението си.

• Трябва ми друга работа. Работа, на която да изкарвам повече пари, – гласът ми беше тих, смазан. Бях сигурна в решението си, но това не го правеше по-лесно за изричане.
• Не ти ли плащат добре в чорапената?
• Добре ми плащат за тая работа, но и с чистенето, и с плетките на Мара пак не стигат парите. Покривът тече и трябва да се поправи. Учебниците, хартията и моливите на Симеон са скъпи.
• Хм, – мадам Мария се облегна на ваната. – Да поразпитам из града? И клиентите ще поразпитам. Ама кога ще имаш време между чорапите и тук да ходиш и на трето място? Да не си решила да ме напуснеш? – погледна ме с присвити очи. Знаех, че е доволна от работата ми и надали ще е щастлива да ме загуби. И тогава в очите ѝ просветна нещо. – Или най-после си се решила да приемеш предложението ми?

Наведох глава и от очите ми пак закапаха сълзи. Прошепнах:

• Да!
• Е, крайно време беше, – мадам плесна с ръце щастливо. – Откога ти казвам, че с твоята фигура и с това лице много пари можеш да спечелиш. И за себе си, и за мен. Кога искаш да почнеш?
• Колкото се може по-скоро, – казах аз. Изтрих сълзите и погледнах нагоре по-смело. Вече бях казала това, от което се страхувах. Бях хвърлила зара. Нямаше връщане назад.

И сега стоях пред вратата на моето старо ново работно място и се колебаех. Защо? Не ми беше първата вечер. Вече трети петък идвах тук. За две нощи работа изкарвах повече отколкото в чорапената фабрика за месец. Скоро покривът щеше да бъде ремонтиран и нямаше да тече над главите ни. Симеон имаше достатъчно хартия и моливи, а Мара нямаше нужда да шие и плете в студената дневна. Можеше да се занимава с момичешки работи. Да ходи на сладкарница с приятелки. Да се запознае с момчета и да си намери мъж. Ако в града не се разнесеше слух какво работя. Тогава кой щеше да я иска. Но сега поне можех да ѝ направя чеиз.

Някой ме блъсна грубо. Обърнах се. Някакъв младеж бързаше да влезе. Паднах на земята и скъпите ми копринени чорапи се скъсаха. Доплака ми се, но се стегнах. И боса можех да си върша работата, нали така? Дръпнах полата надолу и се шмугнах между завесите. Салонът още беше празен. Един или двама клиенти пиеха на бара, а момичетата още не бяха слезли.

Вмъкнах се по задното стълбище, не исках да ми видят скъсаните чорапи. Влязох в моята стая и затворих вратата. Събух чорапите и ги хвърлих в коша. Погледнах ги със съжаление, но нямаше какво да направя. Погледнах се в огледалото. Пощипнах бузите още малко за повече червенина и сложих малко от червилото, което мадам Мария искаше да нося.

Обух си обувките и се обърнах към леглото. Леглото, в което бях лежала вече няколко пъти и в което бях изгубила мечтите и илюзиите си. Бях подпечатала бъдещето си. Там, върху дебелата прасковена покривка, до възглавниците в златно, бяха сложени копринени чорапи. И бележка: „Носи ги тази вечер!“ Нямаше подпис и име. Предположих, че са от мадам. Тя обичаше момичетата ѝ да са издокарани. Усмихнах се и ги обух.

Салонът се пълнеше. Повечето господа бяха насядали в сепаретата. Пиеха и пушеха. Обсъждаха важните мъжки дела, които отегчаваха съпругите им. Тук беше мястото за политика и бизнес, без да се притесняват, че жените няма да ги разберат и, естествено, да им се възхитят. Да се възхитят на ума им, на творческото решение на проблемите, на умелите и заплетени машинации. Тук имаше възхита и „Ах, колко си умен!“ в изобилие. Та нали за това ни плащаха!

Още първата вечер осъзнах, че съм много добра в тази игра. Прикрих притеснението зад роля. Измислих себе си. Вече не бях Пролет, вдовица с две деца, на 33 години. Бях Пролет, актриса от София, която обича да слуша музика, да танцува и пее. Забавлявах гостите с мои изпълнения на известни песни, свирех на пианото и се смеех. Опитвах от питиетата на мъжете и правех смешни физиономии, които им се харесваха. И им се възхищавах. На ума, на външността, на способностите. А те се забавляваха и се чувстваха значими.

Същинската част от работата не ми беше особено приятна. Брачните си задължения изпълнявах с удоволствие. Найден беше нежен и внимателен. И страстен. Винаги сме се забавлявали в леглото. Тук не беше точно така. Някои бяха груби, други не знаеха какво правят, а трети – нищо не правеха. Но аз се усмихвах. И бях щедра на комплименти. И мъжете си тръгваха щастливи и ми оставяха бакшиш. Мадам беше щастлива. Аз бях щастлива. Водата лесно отмиваше срама. А може би Пролет от улица „Виена“ №4 не беше Пролет, която се прибираше в края на крайречната улица в ранните часове и лягаше в студеното си легло сама.

Тази вечер тук беше фабрикантът, старият Мейер, който не се справяше кой знае колко добре в спалнята, но беше мил и нежен. Не знаеше, че всъщност работя за него. Кога ли е слизал в цеха.

Харесваше ме и аз го харесвах. С него говорехме, той се забавляваше с моите песни. Успокоих се като го видях. Нямаше да ми се наложи да си търся друг клиент тази вечер.

• Лето, – мадам Мария се беше приближила до мен, без да я усетя. – Харесаха ли ти чорапите?
• Да. Благодаря Ви!
• Не са от мен. От Мейер са. Днес ги изпрати и каза да ти ги дам.

Усмихнах се и погледнах към него. Той ме гледаше и вдигна чашата си за наздравица.

• Обаче тази вечер не може да си с него.
• Защо? – това хич не ми се хареса.
• Защото вече друг плати за теб, – и мадам се обърна към бара. – Ей онзи младеж там.

Погледнах към бара и видях същия онзи мъж, който ме лъсна пред вратата.

• Каза ,че харесвал лилаво, а и ти си била нова и той искал да те опита.

Сърцето ми се сви. Не харесвах усмивката му. Беше студена и зла. И погледът му беше студен. С него нямаше да ми е приятно. Хич нямаше да ми хареса.

• След половин час се качи горе и се приготви. Не иска да си говорите или да се запознавате преди това, – мадам Мария се отдалечи и ме остави сама.

„Не може винаги да ми е приятно, нали така“, мислех си аз. Все някога трябваше да ми се падне и някой зъл. Досега все се оправях някак. Щях да се справя и сега.

• Лети, – гласът на Мейер със силен немски акцент ме повика. – Ела да ни попееш.

Обърнах се и се усмихнах. Приближих се до него, наведох се и му прошепнах.

• Тази вечер не можем да се забавляваме, хер Мейер. Заета съм вече.
• Така ли? От кого? – той започна да се оглежда. – От онзи Коцев от Захарната фабрика ли? Или банкерчето Монов? Знам, че много те харесват.
• Не. Някакъв нов мъж е. Не съм го виждала досега, – продължих да шушна в ухото му. И ми хрумна, че Мейер може да ме откупи. – Младежът до бара с чашата шери в ръцете.
• Шери? Какво е това питие? Да не е девойка някаква, – беше ядосан.
• Знаете ли какво ми хрумна?
• Какво, мила Лети? Само кажи и е твое.
• Може би искате да ме откупите от този младеж? Само за тази вечер? Ще можем да се забавляваме както обикновено. И аз ще бъда толкова щастлива.
• Каква прекрасна идея, Лети! Защо не? Ще говоря с мадам Мария да видим какво можем да уредим.

Вечерта ми беше спасена. Попях на хер Мейер и приятелите му, потанцувахме. А после, когато полунощ премина и над реката се спусна най-тъмният мрак, аз заведох фабриканта в стаята си. Същината на нещата приключи бързо, но после си говорихме, хапнахме малко, пихме шампанско. Доволна бях. И той беше доволен. Заспа до мен. Преди разсъмване аз бавно и тихо се измъкнах, за да се прибера у дома и да приготвя закуска на децата. А после да поспя. Знаеха, че карам нощни смени във фабриката и понякога, като се приберях, намирах на масата чиния с храна, завита от Мара за мен. И бележка да не приготвям закуска. Тя щяла да стане рано. Надявах се и днес да е така. Защото бях уморена. След цял ден работа във фабриката и цяла нощ на улица „Виена“, нямах сили за нищо.

Излязох от сградата и тръгнах наляво по улицата. Обикновено минавах през централния площад, но днес бързах. Исках да се прибера час по-скоро. И свърнах наляво, после покрай хотел „Бристол“ и оттам към улица „Славянска“ и нашата къща. Пътят беше заобиколен, но тази вечер не ми се минаваше край реката. Нещо ме дърпаше далеч от нея. От спомените с Найден и децата.

Мракът беше плътен, горещината на лятната нощ лепкаше по кожата ми. Бързах и тропах по паветата, а наскоро появилите се улични лампи тук и там оставяха жълти петна по улиците и новите тротоари. Беше тихо. Само аз трополях. Като че ли. Около мен се носеше ароматът на дърветата, на лятото, а зад мен сякаш чувах нещо. Обърнах се няколко пъти, но не видях нищо и никой. Естествено, с тъмните петна по улицата и покрай входовете на къщите и дворовете всеки можеше да се скрие.

Продължих напред и свих надолу по „Славянска“. Тук мракът беше плътен въпреки луната. Но бях живяла толкова години тук, че познавах всяко паве, всяка дупчица и завой. Можех и сляпа да се оправя. Токчетата ми вдигаха шум, а понякога се вмъкваха между две павета глухо. И тогава чувах и други звуци. Сякаш някой вървеше зад мен, но по-тихо, някак нарочно тихо.

Обърнах се, но отново не видях никого. Кого да видя в този мрак? По тялото ми започнаха да пропълзяват първите признаци на страха – студени пръсти, които обгръщаха глезените и прасците ми и втвърдяваха мускулите ми. Започнах да се движа по-тромаво. На няколко пъти си изкълчвах крака. Едва не паднах. А студените пръсти се промъкваха на горе. Обхванаха стомаха ми и започнаха да се свиват в юмруци. Опитах се да побегна, но бях толкова вдървена. А и очите ми започнаха да помътняват, погледът ми се замъгли, а мозъкът ми вече не възприемаше мястото като познато. Все едно бях попаднала в друга вселена, а не моята. Не моето Русе, което обичах и по чиито улици се бях разхождала толкова много.

Студените пръсти вече бяха достигнали до гърлото ми. Започнаха да стискат и отпускат, докато стомахът ми вече се беше превърнал в малък орех, свит пред чука, който се задава, за да го отвори. Побягнах. Не знам откъде намерих сили. И тогава чух съвсем ясно, че и друг някой бяга след мен. Стъпките бяха равномерни, бързи и скоро ги чувах все по-ясно. Надвикваха моите токове. Павето пееше под напора на два чифта крака.

Паднах и ожулих коляното си. Два чифта копринени чорапи за една вечер. Днес определено не ми вървеше. Станах и в края на улицата видях прозорците на кухнята ми да светят. Мара палеше свещи заради мен, за да ме водят през нощите, в които работех във „фабриката“. Или Симеон учеше. Понякога оставаше по цели нощи на масата в кухнята да чете учебниците и да чертае къщи. Като Найден преди толкова много години.

Отново паднах, но този път някой ме събори. Върнах се няколко часа по-рано. Бях паднала пред къщата на улица „Виена“ №4 по същия начин. Понечих да стана, но две ръце ме натиснаха надолу. В устата ми влезе прахоляк. Дишах тежко и се мъчех да се изправя. После се опитах да се изправя. Отново не можах. Двете ръце ме натискаха силно.

• Ако викаш, ще те боли, – в ушите ми прозвуча глас на мъж, тих и злобен.

Опитах се да се обърна, да го погледна, да видя кой е зад мен.

• Не мърдай!

И там, в тъмнината на моята улица, аз лежах на земята, с уста пълна с летен прахоляк, с блокирано гърло и поглед, вперен в светещия прозорец в края на улицата. В моя дом, който ме чакаше. Може би щях да успея да се прибера. Нищо лошо нямаше да ми се случи. Колко още лоши неща да ти се случат, Лето?

Вече само една ръка притискаше главата ми надолу към улицата. Усещах, че паветата се впиваха в кожата на дясната ми скула и я жулеха. Но не усещах болка.

• След като не искаше доброволно и с пари, сега ще те взема без пари. Курва!

„Без пари?“ Кай беше това? За какво говореше този мъж? Доброволно? С пари? Роклята ми изсъска протяжно, когато ръката, която вече не усещах я подхвана и я дръпна. Коприната се раздра и по краката ми пробяга тежкия летен въздух. Чорапите бяха скъсани и през дупките и бримките усещах полъха на нощта. И мекотата на памучен панталон. Поне си мислех за памук.

• Курва! Сега няма да можеш да се спасиш, да ми избягаш. Тук го няма твоят благодетел.

В главата ми отново изникна падането от по-рано тази вечер. Младежът на стълбите. Барът и злите очи. Вдигнатата с усмивка чаша за наздравица. Студената усмивка. Хер Мейер. Възможно ли бе това да е младежът, от когото се бях спасила тази вечер? Спасила? Каква ирония! Бях се опитала да избягам от неизбежното. И не бях успяла.

Знаех какво ме очаква. Но знаех, че искам да се прибера у дома. И се опитах да съм силна и да издържа. За да се прибера у дома. При онази запалена светлинка, която гореше в края на улицата. При Мара, която щеше да ми направи закуска и при Симеон, който щеше да ми разкаже за своите къщи.

Ново изсъскване. Коприната на бельото ми също беше заминала. С какво щях да си купя ново? Нямах толкова пари.

Студени пръсти натискаха кожата на бедрата ми. Усетили, че вече не се съпротивлявам, и двете ръце се спуснаха по тялото ми, опипваха и натискаха, щипеха и се забиваха. Цялата ми рокля изчезна и голите ми гърди се завъргаляха по горещата улица, зърната ми крещяха от болка. Безименни пръсти ме щипеха, натискаха главата ми, забавляваха се с бедрата ми.

Изведнъж забавлението с болката ми сякаш свърши. Тежестта от мен изчезна и аз се опитах да се надигна. Свършило ли беше?

Главата ми тежко изтрака на паветата.

• Защо мърдаш, курво?

Надигна ме и ме постави на четири крака. Натискаше главата ми надолу. Вмъкна ръката си между краката ми и натисна. Изскимтях от болка, но не викнах. Не исках да привличам внимание. Исках просто всичко да свърши. Ръката му натискаше, а той скимтеше и пъшкаше. Хапеше ме по гърба. Дърпаше ме. Скубеше ме. Но не проникваше в мен.

Ръцете отново изчезнаха и чух шумоленето на плат. От очите ми капеха сълзи, но от устата ми не излизаше нищо. Само леко скимтене, лек хлип.

С едно рязко движение той проникна в мен. Изскимтях по-силно и главата ми отново се удари в павето.

• Мълчи! – гласът беше задъхан и гневен, но и възбуден, дрезгав. – Сега ще видиш какво изпусна тази вечер. Ще си получиш заслуженото задето ме измами. И то с онзи дядка. Ще видиш кой съм.

Тласъците бяха силни и дълбоки, пъшкането се усилваше. Щипането и скубането също. Главата ми все по-често се удряше в твърдината на улицата. По челото и носа ми се стичаше нещо топло. Кръвта ми? Започна да ми се вие свят.

• Спри, – издишах тихо.

Но той не ме чу. Беше достигнал връхната точка на делото си. Пъшкаше все по-учестено. Вече не беше тук, а в някакъв негов си свят, в който болката и удоволствието бяха едно. А аз вдигнах глава и се загледах в светлината от прозореца. Нещо като че ли се мерна зад пердето. Симеон? Сигурно учеше. Чертаеше къщи и планове.

Главата ми отново се удари в земята, а мъжът над мен изгрухтя и падна отгоре ми. Вече трудно дишах, а светът се въртеше. Светлинката от прозореца подскачаше ту наляво, ту надясно. И стана тъмно. Изведнъж. Без да очаквам, мракът и нощта ме обгърнаха отвсякъде.

След няколко часа настъпваше утрото, а хлебарят щеше да намери моите скъсани чорапи насред улицата. А аз лежах свита в края на улицата, покрита с лятна прах и засъхнала кръв. Дотам ми бяха стигнали силите преди отново да попадна в плен на мрака.