Вечерята отдавна беше отсервирана, а чиниите – измити и подредени като бели войници, съхнеха под светлината на луминисцентната лампа.
Соня сервира чай и седна срещу Петър. Тя – облечена в син спортен екип, той – в обичайния си анцуг, който не искаше да изхвърли вече двайсет години. Само ѝ го даваше да го позакърпи от време на време.
Пиеха и мълчаха. Той гледаше през прозореца зад гърба ѝ, към планината, която толкова обичаше. И в която толкова често се криеше. Тя местеше очите си между неговото брадясало лице и снимката от сватбата им, която висеше, рамкирана над вратата на кухнята.
Очите му се присвиваха. Мислеше. Чудеше се кога ще успее да се измъкне утре сутрин, за да отиде в планината. Винаги измисляше интересна причина да избяга от домашните задължения в неделя сутрин.
Соня въздъхна. Петър излезе от унеса, в който винаги изпадаше, при мисълта за тесните планински пътеки. Погледна към нея. Косата ѝ беше вързана. Отдавна не я пускаше. А той така харесваше нейните черни къдрици. Рядко ги виждаше в последните години.
Кога бръчките около устата ѝ бяха станали така дълбоки? А ъгълчетата на устните ѝ? Откога не ги беше виждал извити нагоре?
Тя стана и взе двете празни чаши. Изми ги и ги подреди под чиниите. След това седна на масата и се загледа в телефона си. Всяка вечер гледаше този телефон. Той отказваше модерните технологии. Все още използваше телефон с копчета, онзи, който тя му беше подарила преди шест години. Работеше, нали така?
Как грейваше лицето ѝ докато разглеждаше картинките и клипчетата в телефона? Него гледаше ли така? Отдавна не.
Петър се размърда на стола и се прокашля. Тя не вдигна очи. Погледна през прозореца – планината беше там и го чакаше. Щеше да е там и другата седмица.
- Сонче – прокашля се пак Петър.
- Мхм – измънка тя, без да спре да движи пръста си по екрана.
- Утре няма да излизам. Искаш ли да ти помогна?
Соня рязко вдигна глава и му се усмихна. Една къдрица се беше измъкнала от стегната опашка и подскачаше насреща му.
