Синята рокля

Спомням си я и до днес – ей там на гарата, сложила единия крак върху стъпалото на трена, хванала се с едната ръка за металния лост, а другият ѝ крак виси над релсите. Клатушка се черната обувка леко, като метроном, над металните клавиши на релсите и отброява такта – бавен, отчетлив, леко минорен. Напускащ.

Полуобърната към нас, с усмивка на устни и с блестящи сини очи, тя извика: „Ще се върна скоро! Не плачете. Жоро, Кунчето сега ще се грижи за теб.“ И после синята рокля с буфан ръкави и много сини копчета отпред потъна в металното туловище на трена и я откъсна от нас. За дълго. А после – завинаги!

Коя беше тя, дядо? Каква беше тя? – попитах аз и се нагласих удобно в кушетката в стария хол на къщата, където бях израснала. На същата кушетка, на която майка ми ме беше кърмила. И на която я оставихме да си поеме последен дъх. Нагласих се, защото предстоеше любимата ми история на дядо Георги от Марковия род. Историята на едно магично време и на една загадъчна жена.
Тихо, Любче, ще ти кажа. Нали на нея си кръстена – Любка. От любов, – дядо посръбна от кафето си, силно разредено с вода и мляко, щото доктора не даваше друго, особено следобед, и ме погледна с леко воднистите си сини очи, които все повече се размиваха с възрастта. Знаех си, че не му остава още дълго. Всички в семейството така си бяха отишли. Когато очите им започнаха да се разводняват. Наситеното синьо на майка ми, пъстрото зелено-кафяво на баща ми, черните очи на баба – всичките тези цветове бяха избледнели, бяха обезличили бъдещите мъртъвци, сякаш животът им първо си тръгна от очите, а после и от телата.

И сега седях и чаках дядо да ми разкаже за онова магично време, в което е имало много любов, затворена зад стените на магазина на дядо Кирил, моят прадядо. Много смях, ехтящ от потропващите по калдъръмените улици колела на триколката на дядо Васил – чичото на дядо, с която хем са правели доставки на продукти из града, хем са се разхождали – баба Куна, дядо Жоро и онази, мистериозната жена, баба Любка. Защо дядо говореше за нея рядко, но с толкова любов? И защо никой друг не я споменаваше? Освен понякога, много тихо, баба, но само когато дядо не слушаше:

Любка беше красавицата на града. Какво нещастие – и само изцъкваше с език и тръгваше нанякъде.
Хайде де, дядо – подканих го нетърпелива аз. А той само се усмихна и започна оттам, откъдето винаги започваше – търговския дюкян на дядо Кирил.

***

Вратите на дюкяна се отваряха точно в седем сутринта. Татко обичаше да е първи в града. Той винаги продаваше най-пресните яйца, най-хубавото мляко, току-що издоено, и най-добрата ракия – обикновено собствено производство, но и често от тази на комшията, дядо Лало. Детските игри бяха кратки и много бурни. През останалото време трябваше да помагаме в дюкяна или магазина, както вече беше модерно да се казва. Всички в семейството бяха търговци – и баща ми, и неговият баща, и неговият баща преди това. Бяха търгували с всичко, което раждаше земята и с разни стоки, които са идвали от далечни страни. В моето детство търгувахме най-вече с хранителни стоки, черги и разни плетени неща, които майка ми правеше. Много врядна жена беше. Врядна ти казвам, Любче! И баба ти я биваше, но моята майка… Ех, нямаше втора като нея. Хем красива, хем силна, хем врядна. Никога не готвеше, не чистеше, не продаваше в магазина без направена фризура и без нов и чист пеньоар. Винаги на цветя, много гиздава го раздаваше. А очите ѝ, сини като небето, огряваха цялата къща съде дюкяна.

И всички много я слушахме. Не само татко, но и всичките му братя. Те бяха по-малки от него и преди да се заженят и да си тръгнат по пътя, при нас работеха. А мама ръководеше всички – и деца, и възрастни. У дома винаги беше чисто, подредено като в аптека и миришеше на някаква гозба и сладкиш. Правеше страхотни сладкиши по някакви немски рецепти. Дядо ѝ беше донесъл една кулинарна книга от Германия и тя току я прелистваше. Страниците бяха изпъстрени със ситния ѝ почерк – превеждала си беше някои неща. Тя говореше малко немски, татко – повече.

Та ти разказвах за дюкяна. Работехме в него. Откакто всеки от нас навърши пет години, започна да помага за нещо в търговията. Аз, като най-малкият в семейството, обикновено нищо не правех. Любчето и Кунчето все ме скриваха в килера да си играя, а те вършеха и моята работа.

А когато следобед татко, чичовците и дядо се приберяха да дремнат, Любчето хващаше триколката за доставки за едната дръжка, Кунчето – за другата, а аз скачах вътре. И препускахме из улиците на Сборище и се смеехме с цяло гърло. Аз – с къси панталонки и кафява ризка, а Любчето и Кунчето – с рокли. Винаги с рокли – едната в синьо, другата – в зелено. Само за черквата имахме по-официални дрехи – черен панталон и бяла риза за мен, а за момичетата – бели рокли. Малко на булки приличаха.

Всеки ден си правехме тази разходка докато не пораснах достатъчно, че да не могат да ме дърпат вече. И да се скатавам от работа не можех. Поех доставките с количката. И пеех по улиците на градчето докато колелетата пригласяха с металния си звън о калдъръмените улици. Щастливи бяхме в тази наша скрита вселена, насред планините, между две гори, защитени от външния свят и от злото. Наивността на младите души, Любче. Как спокойно сме си живели, без да знаем, че злото вече дебнеше. Първо на няколко хиляди километра, после съвсем наблизо.

Любка порасна първа. Изведнъж някак стана красива като мама. Преди това си ходеше една такава неугледна – с черна прораснала коса, която никой гребен на мама не можеше да усмири и по която често играеха ножиците, ама пак нищо. Освен сините очи, в нея никога не е имало нищо впечатляващо. До онази сутрин през август, когато се надигнах в очакване на тортата за рождения си ден. И когато слязох долу на двора пред мен стоеше някаква непозната жена с очите на Любка. Сякаш за нощ се беше издължила, тялото ѝ беше едно такова омекнало, сякаш кокалите, които довчера стърчаха отвсякъде, се бяха скрили. Черната ѝ коса беше вързана на някакъв сложен кок, който мама ѝ беше направила. Синята рокля още повече подчертаваше очите, а кожата ѝ, тази вечно бледа кожа, беше леко порозовяла. Денят, в който Любка беше станала жена, а аз навършвах десет години.

Седнахме на обяд да празнуваме рождения ми ден между продажбите на сирене и мляко и следобедните доставки на ябълки и круши. Татко пи една ракия, тупна ме по гърба и каза:

Скоро ще станеш мъж. Пробвай една глътка – и ми подаде чашата.

Не ми хареса тогава. Някак остра ми се стори. Но по-нататък, през зимата, когато пак ми дадоха да си сръбна, този път със сланината на дядо Лало, по ми се услади. Та затова и до днес, като си сипя ракия, все на сланина ми мирише. Баба ти ми правеше страхотна сланина. Откакто си замина, загубих желание да я ям. И ракията вече не ми се услажда.

Както и да е! Та татко посръбна още малко от ракията мълчаливо и се обърна към Любка.

Любе, с майка ти ще те изпратим в София да се учиш. Време е вече.

А Любка се усмихна толкова широко, колкото сигурно никога в живота си. Мечтаеше от малка да иде в пустата София. Да учи там. Да си намери мъж там. Все говореше за едни големи и красиви къщи, които виждала като я водели там. И нас с Кунчето ни водеха, ама на нас не ни харесваше. Искахме си обратно в нашата котловина, защитени от горите и планините. Любка обаче все натам я теглеше. Към София. Искаше учителка да става. И татко я прати.

Да ти кажа, май имаше и друга причина. Любка беше много красива. На мама се беше метнала. Ние с Куна на татко мязахме повече – леко грознички. Но Любка беше като мама. Много от местните младоци започнаха да се навъртат около нея. „Ако остане“ чух една вечер татко да казва на мама, „ще трябва да я оженим рано или късно.“ А Любчето беше родена за София – да живее и да се омъжи за някой по-личен човек, с професия. Не земеделец или търговец като татко.

Замина Любчето в една красива ранна утрин, когато въздухът тежеше от аромат на грозде и чушки. В София щеше да живее при една леля и да се учи за учителка. А ние с Кунчето останахме в Сборище да се грижим за дюкяна и да си учим нашите уроци. Двамата искахме да се занимаваме с магазина, не с книгите, но татко държеше да учим.

Не може само да смяташ и да броиш, Жоро. Трябва и акъл да имаш в тая твоя твърда кратуна. Какъв търговец ще ми ставаш, като две приказки не можеш да вържеш една след друга. Нали хората трябва да убедиш, че стоката ти става за продан. А? Как ще стане тая работа, твърда главо? – така викаше по мен редовно татко. Не му се сърдех. И днес знам, че беше прав да ни изучи всичките. Но тогава така не ми се занимаваше с четене и приказки. Цифрите винаги бяха по-лесни и по-сигурни от думите. Затова и станах счетоводител. Да си живея в моя цифров свят, без да се налага много-много да общувам с хората.

Любка си идваше от време на време, но все по-рядко. Докато един ден майка не нахлу в дюкяна и не викна на татко:

Киро, да вървиш да прибереш Любчето. Почна се.

Какво се почна, не разбрахме дълго време. Баща ми седна умислен и остана така два дни. Пресмяташе нещо наум, въртеше мислите си както въртеше броеницата през пръстите в неделя вечер. Лицето му остана сериозно и застинало дълго време. Въртеше работата, изръмжаваше срещу майка ни при всяко споменаване на „Почна се“, но не тръгваше към София. Не се и наложи. Любчето се прибра в една сравнително топла мартенска събота вечер. Бяхме привършили работата в дюкяна и, като я видяхме, заподскачахме от радост. Любчето обаче не изглеждаше много щастлива. Остана у дома по-дълго. Мама не искаше да я пуска обратно в София, татко мълчеше, а Любка мислеше. Красива като майка беше, но мисленето ѝ беше на татко. Ставаше една такава сериозна, сбърчила вежди и виждаш как мислите препускат през очите ѝ докато се прехвърлят от едната в другата страна на главата ѝ.

Хич не можех да ги гледам такива и излизах навън да играя. Едната вечер покрай двора минаха Мирчо и Стефчо. Подхвърляха си някаква топка.

Жоро, айде да те водим до гората – подвикна Стефчо.

На мен не ми даваха да ходя там сам, но кой пък щеше да забележи, че ме няма. Тръгнах.

Бягахме и се смеехме, подхвърляхме си топката, гласовете ни подскачаха по стените на къщите, влизаха неканени в дворовете и изпълваха въздуха с живот. Живот, който в последно време сякаш беше изсмукан от всички в Сборище.

Седнахме на една полянка пред гората, защото моите съратници явно не бяха толкова смели на колкото се правеха. Свечеряваше се и гората не изглеждаше гостоприемна.

Жоро, баща ти какво казва за борбата? – Мирчо, който винаги си е бил малко простоват, ми зададе въпроса с едно такова високомерно познание, което си му остана до края. Все си мислеше, че знае повече от нас, щото е син на даскал Методи. Даскалът беше умен човек, ама без късмет – падна му се проста жена и му се роди също толкова прост син. Та затова и си остана само с едно дете. Господ не искаше да го наказва повече.
Каква борба? – попитах аз. Не бях чувал думата борба да се споменава у дома. – Това някаква игра ли е?
Оф, бе, Жоро… – изпуфтя Мирчо. След високомерното знаещо изражение, любимото му беше на досада и нетърпение. – Не си ли говорите за борбата у вас?
Мирчо бе, много си прост – Стефчо го плясна по врата. – Каква борба, бе? Войната. За войната дали е чул.
Добре де! Борбата. Войната. Все тая. Все се бият – Мирчо се търкаше по врата и гледаше към своя идол Стефан. Все по него се мъкнеше после пак. Нищо че уж беше кмет на града дълги години, а Стефан – прост монтьор.
Ми не знам за войната. Каква е тази война? – попитах аз.
Де да знам каква е – каза Стефан – ама тъкмо сме се включили и ще се бием с немците.

Почесах се по главата и се замислих. Знаех за войните, защото у дома имаше разни учебници по история, които татко често си четеше и препрочиташе. Но пък те бяха само на хартия. На ужким! Иначе войни не се случваха тук. Особено пък в Сборище. В района от Априлското въстание нищо не се е случвало. Откъде се взе пък тая война.

И до днес не си обяснявам откъде се взе, как влезе в животите ни и как вече нищо не беше същото. В един момент, с течение на времето, дори разговорите между нас, децата, бяха само за това – кой какво чул, кой какво разбрал.

В началото на тази война си живеехме сравнително спокойно. Любчето постоя седмица-две, а после твърдо и категорично заяви, че се връща в София. По-късно разбрахме, че не толкова за ученето бързаше да се върне, а заради едно момче. Влюбила се беше нашата Любка. Комшия на леля Славка бил. От добро семейство. Учел се за адвокат. Виждали се вечер в градинката пред къщата на леля.

И така си минаха две години война, в които нищо особено не се случваше в нашия живот. Понякога, когато Любка си идваше, носеше новини от София, но нищо обезпокоително не чувахме. Каква беше тая война, не знаех тогава. Битки нямаше, кръв не видях. Нищо не видях.

Но чух. В един момент започнах да чувам. Тътени, които идваха отдалеч, но бяха толкова ужасни, че се криехме в мазето. Мама беше заредила там с консерви и храна, а татко беше смъкнал всички газени лампи.

Всеки ден започнаха да прииждат към нас хора-софиянци, които се преселваха по нашия край. Идваха с влака, с коли и каруци – кой с каквото има. Много артисти видях тогава. Много изтъкнати и много бедни хора. София прииждаше към нас. Но не и Любчето. Тя си стоеше там при нейния Борис.

Майка изпадаше в истерия всеки път, когато тътените започнеха. Пищеше и си скубеше косите, кълнеше татко да тръгне, да прибере Любка от София. А той само стоеше и гледаше мрачно.

Любка се прибра за малко и заяви, че ще се върне в София. Била станала доброволец, да помага за ранените по време на войната.

Какви ранени, Любче? – попитах аз. Знаех, че тези тътени са лошо нещо, но никой не ми обясняваше какво представляват. Само ми казваха, че трябва да стоим на тъмно през нощта и да се крием в мазето.
Има много ранени от бомбите, Жоро, и аз трябва да им помагам.
Бомбите?
Да, Жоро, бомбите. Откъде си мислиш, че се чуват тези тътени?

И Любка се върна в София. Изпратихме я на гарата всички. Наредихме се в редица – начело стояха татко и мама, единият – сериозен, мрачен, но силен, за да подкрепи ридаещата мама, а тя гледаше с обезумелите си сини очи, от които беше изчезнала предишната сила и чиято коса вече не беше старателно фризирана, а само сресана на две, на три. Ние с Кунчето стояхме там на перона, хванати за ръка, и гледахме към Любка, която се качваше на трена, обърната наполовина към нас, със сълзи в очите, но усмихната. Смелата Любка. Красивата Любка.

Баба ти все повтаряше, че красотата е виновна. Много хубаво не било на хубаво. Аз не съм съгласен. Не беше красотата виновна. Защото красотата ни е нужна, за да прави света ни по-цветен, по-щастлив. Такива като Любка се появяват в живота ни, за да го обогатят, за да ни радват, за да ни измъкнат от сивотата на грижите. Нужни са ни красивите, за да има за какво да мечтаем ние, грозните.

Тръгна си Любчето с едно помахване от трена и, обвита в пушек, отпраши към София. Където учеше, но и където обичаше. Където работеше и помагаше на ранените, за да се чувстват по-добре. Сигурно са се чувствали щастливи докато тя, надвесена над тях, е бършела раните им, говорела им е с онзи неин тих глас, който сякаш ти нашепва тайни, и ги е обгръщала с погледа си небе. Там, където ѝ беше мястото, сигурен съм. Въпреки съдбата и обстоятелствата, не мисля, че и тя би искала животът ѝ да се беше случил различно. Защото София беше нейната мечта.

Дойде си за Коледа. Имаше кратко затишие от тътените и успяхме да изкараме един сравнително щастлив празник – всички около масата, посръбвайки от боба на мама, замезвайки със сланина докато отпивахме от лютивата ракия на дядо Лало.

Сутринта на 29 декември Любка си тръгна. Мама отказа да дойде на гарата, а татко още спеше. Хванахме триколката и сложихме Любка вътре, а аз и Кунчето я тикахме. Не беше трудно. Любка беше много слаба и лека като перце.

Карахме през притихналите улици и се смеехме. Сякаш отново бях на пет и моите две сестри ме тикаха, препускайки по калдъръма, смеейки се, пеейки. И тримата се върнахме в безгрижието на онези години, когато най-големият ни проблем беше да свършим навреме работата в дюкяна, за да се спуснем към гората и малката река. Когато всяка следваща минута беше изпълнена с приключения. И сега отивахме на приключение – по притихналите улици към мрачната гара, за да изпратим Любка в нейното приключение. Единствената от нас, която живееше пълноценно.

На гарата ни целуна и притича към влака, развяла синята вълнена рокля под късото палто. Нетърпението на младостта и любовта винаги съм свързвал с това подтичване, с тази особена лекота, с която стъпваше тя тогава, впускайки се стремглаво в своя последен скок.

На следващия ден, 30 декември, тътените отново достигнаха до нас. За първи път мама не се разпищя. Не си заскуба косите. Просто седна на пейката пред къщата и се загледа по посока на тътените. От очите ѝ закапаха сълзи, а синьото в тях избледня.

Погребахме я след шест месеца. До празния гроб, на който пишеше:

Любка Кирилова Маркова

12 март 1925 – 30 декември 1943 г.