Вратата се затвори и аз най-сетне можех да чувам. Тишината на изминалите месеци си тръгна с Тихомир. За мен останаха само гласовете на моите мъртви.
Сутринта на 7 април, когато телефонът ми извибрира на масата в кухнята, беше слънчева и топла. Предстоеше Великден. Бях си взела отпуск и прекарах една седмица с децата. Тихомир работеше.
Телефонът не спираше да вибрира. Изплакнах ръцете си и ги подсуших в кухненската кърпа, която бях захвърлила до себе си. Вибрирането спря. Погледнах телефона. Майка! Сигурно пак щеше да ми обяснява откъде да купя агнешко. Поколебах се дали да ѝ звънна. Може би беше по-добре да довърша закуската и после да говоря с нея. Не! Чувах я в главата си. Не беше възпитано.
Набрах номера и подпрях телефона на бузата си, докато режех многолистното тесто и изсипвах по лъжица зеленчукова смес в идеалните квадрати. Сякаш ги бях измервала с линия.
Майка вдигна веднага. Чувах само дишането ѝ – накъсано, хриптящо. Защо ми звънеше докато изкачваше стъпалата?
- Майко, звънни като се прибереш.
- Не – успя да каже. Гласът ѝ трепереше. – Ела веднага.
- Не мога. Децата чакат закуската. После съм им обещала да ги изведа на разходка.
- Баща ти… – и гласът ѝ пропадна.
- Вера – чух гласа на брат си. Леко прегракнал, но стабилен, – татко е получил инфаркт на кораба. Заминавам за Франкфурт да прибера тялото. Ела при майка.
Тялото. Франкфурт. Майка. Тези три думи миришат на прясно нарязани зеленчуци и неизпечено многолистно тесто.
Заредиха се дни на очакване. На подготовка. Не усещах липсата на татко. Не усещах болка. Нямаше и сълзи. Имаше лекари и болници. Майка изпадна в истерия. Наложи се да ѝ бият успокоителни. Стабилизира се. Но после „тялото“, както наричахме татко в периода преди погребението, се забави. Още една истерия. Още болници и лекари. И една голяма липса. На Тихомир. Замина в командировка, която не можеше да отложи.
Върна се за погребението. После пак замина.
Нямах време за мъка. Майка беше поела в себе си цялата болка от смъртта на татко и аз нямах време за страдание. Нито пък брат ми. Трябваше да се грижим за нея.
Майка дойде да живее у дома. Децата се научиха да играят тихо, да учат тихо, дори да се смеят тихо. А аз се отучих да плача.
Тихомир работеше.
Вчера, шест месеца след смъртта на татко и два дни след смъртта на майка, Тихомир отмени поредната командировка. Остана за погребението.
Когато се прибрахме, той седна в кухнята, а аз влязох в спалнята. Извадих куфара от пристройката на гардероба и прибрах вътре последните десет години от живота на Тихомир. Нямаше нищо друго в тази къща, което да отнесе със себе си – само костюмите и лаптопа.
Прекарахме заедно още два часа в тишина – аз, той и куфарът. Неговата работа, тази дългогодишна любовница, го очакваше. А аз най-после можех да поплача. Преди децата да се приберат.
