Когато Дора влезе в стаята, мебелите бяха разместени, подът беше покрит с найлон, а двете стълби, които Самуил беше купил за ремонта, се издигаха към тавана. Само бялото кресло стоеше непокрито, а документите бяха разпилени на пода до него. Дора се усмихна и затвори вратата след себе си. След това излезе от апартамента, заключи вратата и извади мобилния си телефон от джоба.
– Добър ден – каза тя, докато вдишваше и издишваше на пресекулки. – Изпратете линейка на улица „Цар Симеон“ 5, трети етаж, апартамент девет. Входната врата не се заключва. Ема Симеонова е мъртва.
Затвори телефона и тръгна по стъпалата надолу. Качи се в новата си кола и запали. Трафикът я погълна, а старите номера на колата заедно с телефона стояха в торбата за боклук на предната седалка.
***
Последната една седмица изтощи и двамата. Трябваше да организират преместването, ремонта, новите мебели и кухнята. Дора си взе отпуск от работа, за да може да свърши всичко. Самуил само купи стълбите за боядисването и боята, която искаше. Както обикновено, бяла. Какво лошо виждаше в зеленото? А в синьото? Откакто се познаваха, вече повече от десет години, всичко беше бяло – колата, къщата, дрехите.
Телефонът иззвъня.
– Да, здравейте… Аз съм Дора Любенова… Така ли?… Не, сигурно е станала някаква грешка. Аз поръчах тюркоазеният десен… Мъжът ми?… Не, със сигурност е станала грешка… Благодаря, че се обадихте. Потвърждавам цвета – тюркоазен… Хубав ден и на вас!
Тя затвори телефона и продължи да избира пердетата за хола и спалнята. Кремаво и златисто за спалнята, тъмносиньо – за дневната.
Телефонът пак иззвъня.
– Ало?… Здрасти!… Да, обадиха ми се за дивана… Спокойно, объркали са се… Естествено, че поръчах бял. Нали сме се разбрали?… Добре, хайде до после, че поръчвам белите копринени пердета, които ти толкова хареса. До после!
***
Когато Дора влезе в стаята, Самуил стоеше надвесен над бюрото си и го облепяше с найлон и тиксо. Усмихна ѝ се и продължи, а тя отиде в кухнята. Извади пицата от фризера и я пъхна в микровълновата. Самуил мразеше замразена пица в микровълнова. За него Ема беше приготвила пилешко с ориз.
– Вечерята е готова – провикна се Дора след десетина минути. – Ема ти е сготвила пиле с ориз.
– Обичам пилето на Ема – каза Самуил докато си събуваше работните обувки пред вратата на кухнята. Само тази стая все още не се беше превърнала в работна площадка.
– Знам, че я обичаш.
– Трябва да я поканим на гости, Дора. Всяка вечер ни готви.
– Когато свърши ремонта.
***
Дора влезе през вратата и поздрави Ема, която готвеше пълнени чушки. Напълни една кутия с остатъците от вчерашното сготвено – миш-маш и някакво месо, потупа Ема и тръгна към входната врата.
– Благодаря ти, Ема! Страхотна си! – провикна се Дора от площадката между двата апартамента.
– Няма проблем – извика Ема и продължи да си тананика.
***
Ема стоеше на площадката в магазина и поставяше покупките на касовата лента. Изведнъж Самуил застана плътно зад гърба ѝ и притисна устни към ухото ѝ.
– Здравей, Ема! Какво си ни приготвила за днес?
– Любимото на Дора – постно зеле с домати.
– Тя ще е много щастлива. Сложи и твоята специална подправка, а след като тя заспи, ще дойда при теб. Чакай ме! Имам изненада – целуна я по врата и си тръгна. Не беше купил нищо.
***
Дора влезе през вратата и се усмихна на Ема. После седна на единствения свободен стол в кухнята.
– Много вкусно мирише.
– Да, Дора, любимото ти.
– Кога ще подпишеш документите?
– Скоро. Чакам адвокатите да ми върнат един текст, който исках да променят.
– Вече ми свършва търпението, нали знаеш?
Ема се обърна и се усмихна. После продължи да бърка зелето в тенджерата.
– Още малко и документите ще са готови. После ще и тръгна.
– От колко години го повтаряш?
Ема отново се усмихна.
– Чакането свърши. Ще се преместя след месец. Къщата е готова.
***
Дора влезе през вратата и хвърли документите на бюрото на Самуил.
– Видя ли текста?
– Да – не я погледна, а продължи да пише на лаптопа си. – Не е проблем. Може да ѝ оставим къщата. Ще изгорим каквото трябва преди това. Не се притеснявай.
– Не съм съгласна. Плати ѝ я и готово. Няма къде да сложим всичките документи, които са там.
– Първо нямаме толкова пари. И второ, тя така или иначе е наясно с нещата.
– Да, но няма доказателства.
– Спокойно! Ще се погрижа за всичко.
– Ще се погрижиш естествено. Намери пари!
И Дора излезе. Самуил взе документите за развода и ги подписа. Нямаше какво повече да направи.
Вдигна телефона и набра.
– Здрасти, Ема! Може ли да ни дадеш малка отсрочка, за да изнесем багажа от къщата?… Моля те, само две седмици… Добре, една… Какво? Да ти оставим апартамента?… За какво ти е?… Да, добре, ще говоря с Дора… Разбира се, ще мина по-късно и ще ти разкажа… Не, не сме вечеряли още… Да, няма да ям. До после!
***
Дора паркира пред къщата и излезе от колата. Вдъхна аромата на току-що цъфналите череши и тръгна към входната врата. Самуил ѝ се усмихваше оттам.
– Мебелите пристигнаха, Дора. Пак си правила каквото си поискаш.
Дора се засмя.
– Белите мебели са при Ема. Оставих я в бялото кресло от онзи магазин, който посетихме по Коледа.
– Чудесно! А останалото?
– Първо ти.
– Подписах документите. Остава само и ти да подпишеш. Утре ще се обадя на свещеника. Ще се оженим и в църква. Къщата и апартаментите са продадени. Парите са прехвърлени.
– Доста работа си свършил в последните седмици. Хапчетата са в колата. С другите неща в чувала на предната седалка. Можеш да се погрижиш.
– Добре. А линейката?
– Обадих им се. Няма да пристигнат навреме. Инфарктът трябва да е бил масивен. Не си е пила хапчетата вече повече от година.
Дора целуна Самуил и влезе в къщата. Тюркоазеният диван стоеше в средата на празната стая, а кашоните с покъщнината бяха наредени покрай стената. Дора се отпусна на дивана и остави кутиите с последното ястие на Ема. Самуил също обичаше свински джолан с картофи.
***
Дора влезе в стаята и се огледа. Диванът стоеше перфектно в средата на хола, точно срещу камината. Нахвърляните възглавници и небрежно преметнатото върху облегалката одеяло създаваха уют. Всичко си беше на мястото. От кухнята се носеше вълшебен аромат на любимата ѝ лазаня.
Събу черните си обувки и ги прибра в кутията до вратата. Скоро нямаше да ѝ трябват. Щеше да прекара следващите месеци боса. Нямаше да излиза. Все пак беше в траур. Седна на дивана и отвори лаптопа. Прегледа банковите сметки и отвори имейла. Едно непрочетено писмо.
„Здравей, Дора!
Всичко с документите е в изправност. Благодаря, че ми ги изпрати. Прехвърлили сме достатъчна сума, която да покрие цената на земята. Вече нямате нищо общо с това. Можеш да си спокойна. Ако имаш нужда от нещо, обади се.
П.“
Дора се облегна назад и се усмихна. Спорните имоти в края на града, които Самуил беше откраднал, вече не бяха на нейно име. Нито на името на Ема. Парите по сметката в Швейцария също бяха изчезнали. Нищо не ги свързваше с фирмите на Самуил. Дори и тази къща, както и апартаментите в София не бяха на тяхно име. Всичко принадлежеше на Силвия и Ренета Костадинови. Две сестри, които съвсем наскоро бяха се завърнали от Южна Африка, където бяха търгували с диаманти.
„Скоро апартаментите в София ще бъдат продадени. С парите от застраховката от пожара на тази къща всичко, което някога бяха искали, щеше да е тяхно.“
Дора се усмихна и стана от дивана. Вратата на кухнята се отвори и оттам излезе Ема, облечена в копринен халат и с две чаши вино в ръка.
– Чух, че се прибираш. Как беше погребението?
– Чудесно! – Дора взе едната чаша и отпи. – Новото лице ти отива.
– Нали? – Ема се усмихна и се завъртя. – Заслужаваше си чакането и болката. Само името не ми харесва.
– Трябваше да бъдем максимално близо до истината, Ренета – и двете се засмяха.
– Отивам да довърша лазанята, за да хапнем преди да са дошли носачите. Сигурна ли си, че не искаш нищо друго от тази къща?
– Не, тюркоазеният диван е достатъчен. И ти.
Ема влезе в кухнята, а Дора събра възглавниците и одеялото в един чувал за боклук. След това излезе и залепи некролога на Самуил на входната врата.
– Почивай в мир, сладурче! Благодаря ти за всичко.
