В Нойци

Някакви птици цвърчаха оглушително в ухото ми. Алармата! Защо, за Бога, бях решила, че това е подходяща мелодия за събуждане! Мамка му!

Изтърколих се от дивана, където снощи, или по-скоро по някое време тази сутрин, ме беше заварил сънят. Този добър приятел, който напоследък бягаше от мен. Ами да, нормално, не бях приятна компания дори за себе си. Само за някои бълхи в моя живот, които не преставаха да долазват до вратата ми и да искат да влязат. Нямаше значение колко отрова бях наръсила, те все долазваха обратно. Мазохисти!

Тръгнах към кухнята. Главата ми се разцепваше на десет. Май не трябваше да пия толкова вчера. Абе, като цяло, не трябваше да пия толкова тази седмица. И миналата също.

Спънах се. „Мамка му, какво е това?“ Погледнах надолу и видях разпилените книги. Наистина не си спомнях как съм заспала. Но вчера, докато поглъщах насила една купа с мандарини, та да не умра от алкохолна интоксикация без нищо в стомаха, разпръснах непрочетените книги на земята. Да реша с какво да започна.

От поне пет години купувам книги – препоръчани от разни хора с вкус и без, от разни блогъри и влогъри, и такива, чиито корици много са ми харесали. И ги трупах у дома. Лавица след лавица, запълвах празнините в живота си с книги, които обаче така и не четях. Кой ти има време за четене в днешно време. Но пък имаш време да говориш за това колко ти се чете, ама как нямаш време, много си заета с работа, мъж, почивки на екзотични дестинации и прочее затъпяване в ежедневната рутина на корпоративния ни живот.

Направих си кафе и глътнах два аналгина. Дали да не хапна нещо? Стомахът ми се завъртя в един празен оборот и неработилите тези дни стомашни сокове тръгнаха нагоре. Пийнах малко вода със сода да ги успокоя.

Кафето не помогна особено, но аналгините вече действаха и ми просветна. Главата ми беше изпразнена от съдържание, изпразнена от смисъл, изпразнена от желание. Вече десет дена си седях вкъщи, пиех и гледах тъпи романтични сериали – едни гъски се влюбват и преобръщат живота си заради някъв тъпак. Същите гъски, с които бях заобиколена и в реалния си живот. А сега ги гледах и по телевизията! Ако това не е мазохизъм, то не знам какво е. Сигурно съм загубила доста мозъчни клетки от алкохола.

Седнах на дивана и погледнах книгите. Еклектика от жанрове, стилове, периоди. Никаква логика нямаше в това, което съм купувала. Какво съм си мислела, че правя? Защо не съм създала някаква система? Имах любовни романи, които още днес трябваше да изхвърля. Няма да чета подобни идиотщини. Имах и трилъри. Те можеше и да послужат за нещо. Ако имаше и малко повече кръв и насилие, още по-добре. Няколко биографии на политици, няколко класически романа, които се бяха промъкнали незабелязано покрай мен в бурните ми читателски години преди почти три десетилетия. И няколко приключенски романа, които май трябваше да подаря на племенниците си. Няма сега да седна и да чета за индианци и каубои.

Часовникът на ръката ми извибрира. Зачудих се защо не съм го свалила. Звукът и вибрацията на телефона изключих още миналата седмица. А към часовника посягам всяка сутрин. Да не би случайно да пропусна важен имейл или съобщение от някой.

Не беше важно. Христо ми пишеше пак. Какво още иска? Та нали си казахме всичко докато си събираше багажа. И най-вече му казах къде да си навре колата, която той бил купил и затова искал да я вземе. А на мен, великодушно според него, ми оставял апартамента. Че той си е мой бе, глупако! Баба го приписа на мен. Какво като двамата сме влагали пари в него. За да стане минималистичното любовно гнезденце, което той си представяше за нас. Всичко беше както той го искаше – цветове, мебели, дори крушките и ключовете за осветлението. Само библиотеката ми го бодеше в очите. В един дом нямало нужда от толкова книги да събират прах. Като толкова съм искала да чета, щял да ми купи електронен четец. Не го искам бе! Искам да ми мирише на хартия и мастило. Искам да ми шумолят страници. Искам да усещам тежестта на книгата, когато заспивам вечер на перфектния ти скапан диван в бледо розово, който избра заедно с перфектната интериорна дизайнерка, която нае.

Седнах на пода и започнах да сортирам книгите – ще чета, няма да чета, ще чета, няма да чета. Като една своеобразна книжна маргаритка, аз откъсвах цвят и го бутвах на една или друга страна. Оказа се, че купчината „ще чета“ стана по-голяма от другата. Е, имаше надежда за мен тогава. Имаше с какво да се занимавам.

• Сиянаааааа! – на вратата започна да се блъска неистово и да се чува истеричен женски глас. Петя. Едната бълха, от която не можех да се отърва.

Застинах в средата на перфектния си бледо розов килим с две купчини книги около себе си и слушах пискливия глас на бълхата.

• Хайде де, Сияна, отвори ми – гласът ѝ беше умоляващ, плачещ дори. Все едно е малко бебе, на което не давам любимата играчка. Не че бях далече от истината. Тя говореше така всеки път, когато някой не изпълняваше на мига някое нейно желание. Поддържана, издържана, напудрена и лустросана, направо тунингована лигла, която всеки ден се чудеше каква нова дрешка/обувки/гривничка да си купи. – Миличко, нали знаеш, че много страдам за теб. Знам, че си си у дома. Хайде де, отвори мииииии.

Взех си слушалките и си пуснах силна рок музика. Малко Рамщайн да противодейства на захаросаната бълха отвън. Нямах нерви нито за нея, нито за целия останал антураж, с който глупаво се бях заобиколила през годините – всичките красиви, успешни по някакви стандарти, поддържани жени с професии, от които или изкарваха много пари, или намираха мъже, които да го правят вместо тях. Като мен – маркетинг директор на голяма международна компания за видео игри. Изкарвах купища пари, които харчех за пътувания и инвестирах умно. Страхотна бях. Много добра в работата си. Специалист от световна величина.

И си намерих такъв мъж – умен, с добра професия и много пари. Финансов директор на строителна компания. Пътувахме много – и по работа, и за развлечение. Харесвахме се. Сексът беше приличен, нищо че нямаше кой знае какви вълнения и бурни страсти. Като всичко останало в рутинния ни, бледо розов, минималистичен живот. Вечеря навън в сряда, излизане с приятели/приятелки в четвъртък, секс в петък и събота и обсъждане на плановете за седмицата в неделя. А всеки първи понеделник на месеца – обсъждане на плановете за месеца.

В леглото четяхме за бизнес, а на закуска обсъждахме прочетеното. Чувствах се спокойна и сбърках спокойствието с щастие. До онази вечер, когато наистина ми писна и излях целия си дълго потискан гняв в една неравна симфония от крясъци, заплахи и псувни. Ах, как ми олекна. Не бях псувала от години.

Много неща не бях правила от години. Не бях пила толкова много. „Пиенето вреди на здравето,“ казваше Христо. Майната му! Не бях гледала толкова телевизия от години. „От телевизията се затъпява, миличко.“ Пак според Христо. Не бях лежала и мързелувала толкова. Тук обаче не можех да обвинявам Христо. Аз съм си такава – обичам да съм активна, да върша нещо постоянно, да съм в движение. Всичко около мен да е в движение. Свалих слушалките. Рамщайн ме дразнеше в момента.

• Сиянааааа – трополенето по вратата намаляваше, но пък гласът си оставаше все така писклив. – Знам, че си вътре. Отвори ми.

Станах. Някакви остатъци от „ама-какво-ще-кажат-хората“ още се мъдреха в главата ми и ме побутнаха към входната врата. Отворих. Облечена в елегантен зелен панталон и блуза в същия цвят, с червени обувки на висок ток и съответстваща чанта, с перлените обеци, които аз ѝ подарих за последния рожден ден, Петя беше олицетворение на красотата, елегантността и високата класа. Поне тя така си мислеше. А аз застанах пред нея с анцуга, който имах от поне 15 години. Имаше дупки тук и там, но пък беше толкова удобен. И тениската на Рамщайн, която си купих преди десетина години от техен концерт в Берлин. И тя беше избеляла и се нуждаеше от закърпване.

• Какво искаш, Петя? – гласът ми изграчи насреща ѝ. Не го бях ползвала от дни.
• Да видя как си, любов! Нали знаеш, че много се тревожа за теб.
• Да бе.
• Ще ме пуснеш ли да вляза? – Петя направи една крачка напред. „Не си познала, мърло!“
• Не. Не ми се говори. Не искам да виждам никого. Подготвям се за път и нямам време.

Това последното беше почти лъжа. До този момент нямах намерение да пътувам, но сега ми хрумна, че можех да изчезна за малко. Раздялата с Христо, съзнанието, че съм загубила трийсет години от живота си в градене на живот, който всъщност не исках, 10 – във връзка, която не исках и не-знам-си-колко с приятели, които всъщност ме дразнеха, преобърнаха живота ми буквално за една вечер. Започнах да правя всичко, което те смятаха за глупаво, нездравословно, нелогично. Затворих се, гледах телевизия, спях и пиех. И напуснах работа. За какво ми беше тази лудост да съм на разположение 24/7 на всички. Китай работели в тези часове, а Щатите – в онези. Пък по средата е Европа. Няма нужда. Имах достатъчно спестени и вложени пари, за да се пропия успешно в следващите месеци, а ако бях умна – и години.

• Къде ще ходиш? На Бали? – очите на Петя светнаха. – Да идем там заедно. Да си починем. Да направим някой йога ритрийт?
• Не, – и ѝ затръшнах вратата в лицето. Какво да ѝ обяснявам. Пълна загуба на време.

В следващите два часа изчистих и подредих хола, моето леговище на разложението. После събрах два куфара дрехи и още толкова книги. Натоварих се в колата и звъннах на братовчедка ми.

• Бет, нали не си продала къщата в Нойци?
• Здрасти, како! – прошепна от другата страна тя. – Не съм.
• Да не си в среща? – малко глупаво от моя страна. Хората все още ходеха на работа.
• Да, да ти звънна след половин час?
• Ок. Аз пътувам натам. Звънни, когато можеш.

И затворих. Къщата на братовчедката Бет, както я наричах, иначе се казваше Поля, се намираше в село Нойци, някъде в планината, близо до Перник. Бяхме се събирали там няколко пъти, но на Христо не му харесваше селския туризъм и барбекюто навън, та отдавна не бях ходила. Поля искаше да я продаде, явно неуспешно. И без това пазарът не беше добър в момента.

От София до Нойци карах около час, час и малко. По пътя гледах планината и се чудех защо досега не съм забелязала колко е красива. Сутрин бързах за работа, а вечер – към вкъщи. И никога не поглеждах към нея – величествена, на една ръка разстояние. Сякаш ей сега ще се протегна и ще я докосна.

Стои си планината там, където винаги е била – висока, надиплена, с препускащи склонове от гори, покрити със сняг или зеленина в зависимост от сезона. Жив, дишащ, прекрасен паметник на природата, който само ни чака да го посетим, да се докоснем до неговата твърдина, да подишаме от неговата свежест. Да, Христо не обичаше природата. Не обичаше планината. Предпочиташе плажа, студените напитки, разговорите за бизнес и инвестиции и бързия секс след вечеря. А в планината нещата трябва да се случват бавно, спокойно. За къде да бързаш, след като планината за никъде не е тръгнала. Тя си е тук. Няма да мърда, както не е мръднала от милиони години. Само променя формата си, като добавя нова гънка или нова гора. В недрата ѝ живеят нашите спомени, тези на предците ни. И с тях, и с тези, които ще дойдат след нас, тя се разширява, оформя вътрешността си, отваря нови скринове и чекмеджета, където да ги побере. Докато ние бързаме, страдаме, радваме се или просто стоим и мислим, тя вдишва всички тези емоции, всички тези мисли и ги складира, за да може, когато седнеш под някое дърво, облегната удобно на ствола, да усетиш всичко това и да те обземе една такава вселенска мъдрост, която иначе няма как да достигнеш.

Селото не е лошо. Малко, спокойно. Братовчедката се обади малко преди да стигна и ми каза, че ключовете били при Нина, кръчмарката. Тъкмо това ми трябваше, едно бързо питие, преди да се настаня. Само не знаех къде се намира тази кръчма. Сигурно в центъра. Но как да стигна дотам? Къщата на Поля беше нагоре, по към планината.

• Извинете – спрях до един велосипедист. – Къде мога да намеря кръчмата?

Човекът спря и обърна към мен глава – пожълтяла, пергаментова кожа и сини, засмени очи.

• Е па, на центъра е – изфъфли насреща ми. Не видях зъби в устата му.
• Да де, ама къде е този център? Не мога да се ориентирам.
• Тръгваш надоле по тая улица. После свиваш у лево и площадо е пред тебе. Нема как да се обръкаш.
• Много благодаря, господине – казах аз любезно и тръгнах да затварям прозореца.

А той се разсмя толкова силно, че аз подскочих.

• Е па са, оти да ми благодариш. И яз не съм ти никъв господин. Окай ми бай Цончо.

„Окай?“

• Мерси, бай Цончо.

И отминах. Лесно намерих кръчмата. Наистина не беше далеч и не беше трудно. Постройката беше достатъчно голяма, сигурно навремето тук е бил ресторантът. Сега сградата беше измазана в бледожълто, отгоре се мъдреше надпис на английски “Nina`s”, а по стъклата бяха налепени всякакви плакати на чалга звезди, народни певици и, тук-там, някое и друго обявление.

Времето беше топло за септември и отвън имаше маси и столове, по които бяха накацали старци. Говореха си и пиеха нещо неопределено в различни по вид и цвят чаши. Минах покрай тях и благодарих на махмурлийската си глава, че бях обула маратонки и дънки, а не някоя пола и токчета като тръгнах. Нямах сили за хубавите си дрехи. А и плочките нямаше да ми помогнат много.

Аз съм хубава, висока и стройна и съм свикнала мъжете да ме заглеждат. И сега, минавайки покрай старците, видях как няколко погледа се обръщат, няколко чифта очи грейват закачливо. Усмихнах им се, поздравих ги, а после влязох вътре.

Вътрешността на кръчмата не беше точно такава, каквато очаквах – мрамор и метални столове. Подът беше покрит с бледожълт гранитогрес, а стените бяха идеално бели. Масите и столовете бяха от евтините, но чисти и в различни цветове. И навсякъде имаше цветя, най-вече хризантеми. Барът се намираше в дъното, до тоалетната. Всичко изглеждаше чисто и спретнато, също като жената зад бара. Нина, предположих. Ниска, леко закръглена, със зачервени бузи и сериозно лице, тя бършеше някакви чаши.

• Добър ден! – казах аз и се усмихнах. – Търся Нина.
• Е па я съм Нина. Полето се обади да ти дам ключо. Ти требе да си Сия – гласът ѝ беше леко груб, стържеше по ушите ми, но не беше неприятен.
• Сияна – поправих я аз.
• Сия, Сияна, все тая. Това Сияна е много модерно. Я че ти окам Сия.

„Окай, окам? Викам. Аха!“ Какво да кажа? Трябваше ми ключа и си замълчах.

• А ключът?
• Ей сега, ма. Само да обръшем чашите. Седни да ти сипем нещо – обърна се и погледна бутилките зад бара. – Немам нищо модерно и градско сигурно, ама че ти измислим нещо. – Обърна се пак към мен. – Кафе или нещо по-силно че удриш?
• Нещо по-силно – усмихнах се аз.

Нина се изсмя силно, продължително.

• Аресваш ми, момиче. Е те така се прави, от обед.

След няма и десет секунди под носа ми цъфна чаша в лилав цвят с някаква неопределена на пръв прочит напитка. Не видях от коя бутилка ми сипа, но опциите не бяха много. Опитах внимателно. Селска кръчма е все пак. Трябва да съм предпазлива с качеството на алкохола тук.

Първата глътка изгори езика и хранопровода ми. Не бях свикнала с толкова силен алкохол. Очите ми се просълзиха, а това като че ли развесели кръчмарката още повече. Боботещият ѝ смях отново запрепуска около мен. И докато се мъчех да не се разкашлям, вкусът в устата ми се промени. Някак омекна и нотки на жарнати от слънцето плодове напълни устата ми с представи за лято, овошки и гроздобер.

• Какво е това? – попитах.
• Моята ракия. Плодова.
• С какви плодове я правиш? Невероятна е.
• Еееее, тайна, Сийче, тайна. Нема да ти казвам сичко на първа глътка. Дай да се пораздумаме, да удриме по неколко ракии, па тогава.

Засмях се и отпих пак. С това щеше да върви една хубава салата от домати със сирене. Онези вкусните летни домати, почервенели под слънчевите лъчи. Устата ми се напълни със слюнка, а стомахът ми се сви. Не бях яла нищо все още.

• Тук има ли магазин? – попитах докато си пийвах от ракията и главата ми се замайваше приятно.
• Е па как да нема – има. Са като тръгнеш, че ти го покажем.

Тръгването се отложи с повече от час. Говорихме си, тя се смееше на моите градски привички, разпитваше ме. А аз отговарях. Откровено, направо искрено и лично. Езикът ми се беше отпуснал от ракията и можех да ѝ разкажа всичко, което поиска. Е, тя не поска всичко, но взе достатъчно.

По едно време дойде и бай Цончо. Обясни как ме срещнал. Разбра в коя къща ще съм и обеща да дойде да види дали всичко е наред. Ако трябва нещо да се оправи.

• Бай Цончо е много сръчен – он и дърва може да ти нацепи за печката, и чешмата да ти оправи, и градината да ти скопа. Сичко що ти требе.
• Ооооо, аз няма да паля печката. Я виж какво е топло.
• Сийче, оно тука вечер става ладно. Че земеш да замръзнеш.
• Е, нали има ток, ще си запаля една духалка, – продължих да настоявам, че тези селски работи не са за мен.
• Че те видим като спре токо. Че се укостиш.

Постоях още. Научих много клюки от селото, разбрах как трябва да си оправя къщата и градината, какви цветя да си засадя и подобни неща, които въобще не възнамерявах да правя. Имаше магазин, в който да си купя каквото ми трябва, кръчма, където да пия и планина, в която да се скрия. А Нина, докато не спираше да ми говори и да обслужва обедния си контингент от клиенти, избърса всички чаши и етажерки зад бара, забърса масите, поля цветята и подреди цялата кръчма за вечерта.

• Че имаме тържество довечера. Много ора че се съберат, че кръщават некво бебе. Тука яз имам най-големата кръчма, по-голема е даже от оная у Бобораци  – каза го съвсем между другото, никаква гордост не прозвуча в думите ѝ. – Дано да дойде Радето да ми помогне. Племенницата. Че инак не можем само я с толкоз народ.
• Аз да ти помогна, а? – или ракията ме беше хванала, или нещо се бях побъркала. Какво ще правя аз в селската кръчма. Никога не съм работила като сервитьорка, нито едно лято в университета.
• Що сакаш – да ми помагаш? Що разбираш ти от кръчмарскио бизнес, ма? – засмя се Нина.
• Нищо. Но не пречи да пробвам. Колко трудно може да бъде?

Добре че поспах малко следобед, преди да ида да помагам. Оказа се по-трудно от всичко, което някога съм правила в живота си. Когато се прибрах към два сутринта, нямах сили дори да вляза в банята. Или да си измия зъбите. Или да си намажа лицето с нощен крем, което обикновено не пропусках. Просто се хвърлих на дивана в кухнята и заспах непробудно.

• Сийчеееее! – „Сънувах ли? Тъкмо бягах из кръчмата и пълнех чашите на гостите с гъсто червено вино, а в краката ми постоянно се блъскаше някое дете. Работех си. Какво искаше Нина от мен, та ме викаше така?“ – Сийчеееее, аре ставааааай, ма!

Отворих си едното око и се обърнах по гръб. През малките прозорчета на кухнята нахлуваше ярка светлина и ме галеше по лицето. По-скоро ми удряше шамари. Нямах никакви сили. Не знам дали можех да стана.

• Сийчееее, да не умре? – гласът стържеше по вратата между съня и реалността. Исках да се обърна на другата страна и да заспя отново. Краката ми тежаха, главата също. И аз вдигах наздравици снощи за малкия Давид, когото тъкмо бяха кръстили. Явно чичото ме хареса, защото все ми тикаше чаша в ръката. Как да откажа?

Надигнах се бавно и смъкнах крака на пода. Докоснах мекия килим, останал от баба, и се изправих. Главата ми леко се мотаеше, краката – тежаха, но иначе нищо ми нямаше. Завлачих се към вратата с рошавата си коса, неизмитото си лице и вчерашните си дрехи.

• Какво искаш? – малко грубо, ама не ѝ ли беше достатъчно снощи, че и днес идва да ме тормози?
• Добро утро, Сийче? – Нина изглеждаше свежа и спретната. Тази жена сигурно беше вампир. Или някакво подобно същество, което не се нуждае от сън и винаги изглежда добре. Избута ме и влезе, а след нея се разнесе божествен аромат. На нещо мазно и вкусно, което ми навяваше спомени. Опитах се да ги изтласкам на повърхността на заспалия си мозък, но не стана.
• Колко е часът? – тръгнах след нея и след миризмата.
• Е па требе да е некъде около обед.
• Ти не спиш ли?
• Спах. После отворих кръчмата и оставих Радето да поработи. Прибрах се у дома, направих ти мекици и ей, на, дойдох.

Мекици значи. Откога не бях яла мекици? От сигурно двайсет години. Откакто мама си отиде. Нямаше кой да ми пържи след това. А и мекиците някак не се свързваха с живота, който си създадох, с апартамента, с работата, с гаджето. Ние ядяхме суши, фоа гра, охлюви по бургундски и всякакви там фенси неща, които не харесвах особено, но пък всички ги ядяха. А сега, тук, пред мен, се завихри аромат от спомени – на мекици със сладко от ягоди и сирене в неделя сутрин, когато мама пържеше, а татко четеше вестника и ми разказваше какво се случва по света. И така всяка неделя в продължение на 20 години. До проклетата катастрофа и началото на моя живот според правилата и по стъпките на корпоративната кариера.

• Седни и апни, де! Носим ти и заплата, – Нина вече търсеше в шкафовете нещо. Намери го – стар чайник, в който веднага сипа вода и сложи на котлона.
• Заплата? За какво?
• Нали ми помага снощи. Полага ти се надник.

Ей така, над мекици и чаша чай, докато се възстановявах от снощната работа и годините на корпоративни напъни, аз си намерих работа. Без да искам, без да съм я търсила и без реално да са ми я предложили.

• Че идваш да ми помагаш у петък, събота и неделя и некой път кога имам некое тържество. През останалото време може да си работиш по къщата, – заяви тя сякаш за това бях дошла тук.
• По къщата? Какво да ѝ правя?
• Е па, градината ти на нищо не прилича. И требе да се изчисти вътре. Бай Цончо че дойде днеска да види дали всичко ти работи. У бараката има дърва, нацепени са. Ще ти стигнат на първо време, ама ще поръчаме още. Сърбино носи. От него че земеш.
• Сърбино?
• Да бе, Драган. Снощи ти сипва вино цела вечер.
• А, той ли е Драган? – все едно ми се беше представил.

И така си намерих работа, майстори за всичко и приятелка – Нина, която редовно ме изхранваше, даваше ми акъл как да си садя цветя, на което в началото се дърпах, и как да си сготвя една супа, та да не умра от глад.

Заредиха се месеци, в които аз напълно забравих коя съм и каква съм била. Сякаш изминалите двайсет години от живота ми някак се бяха изтрили. Ставах рано, ходех в гората и сядах под някое дърво. Слушах земята, пеех с птичките, танцувах с падащите есенни листа. А после се прибирах и се грижех за цветята, които половината село ми беше донесло. С нахлуването на студения въздух, прибрах повечето вътре и къщата се превърна в цветен оазис.

Малко по малко започна да замирисва и на храна. Ако не беше Нина, идваше баба Велика от съседната къща да ми донесе някой буркан с яхния и да ми обясни аз как да я сготвя. Научих се да меся – питки, хляб, даже козунаци, нищо че не им беше времето. Открих, че месенето, чакането да втаса, оформянето на хляба, изпичането и аромата след това ме изпълват с почти същата енергия, с която и разходките в гората.

А работата в кръчмата се оказа не само най-трудната, която съм вършила, но и най-забавната. Старците, които се събираха всеки ден на обяд, ме научиха да играя шах и табла докато флиртуваха безсрамно с мен. Това са игри, които никога не са ме привличали, но с тях беше забавно. Научавах първа всички клюки и важни новини – чие прасе е най-угоено, на кого колко кокошки е издушила лисицата, дето се подвизава наоколо, как Марко е погледнал Стоянка, пък нали и двамата са вдовци, защо да не се вземат и много други. Така научих и за читалището, от приказки на партия шах.

Вече два месеца бях в селото. Работех в кръчмата и се учех да готвя. Учех се да живея различно. Един ден бай Цончо седеше и ни гледаше как играем шах, но изглеждаше угрижен.

• Какво става, бай Цончо? – попитах аз. – Нещо си се замислил.
• Е па, да. Тука нещо работата се увърте. Гледам ги отгоре, после – отдоле. Мислим го ама нещо не можем да го измислим.

Преместих си едната пешка в ход, от който сигурно щях да я загубя, ама какво да се прави. Бай Ставри беше много добър, а аз – още пеленаче.

• Кажи де, може да ти помогнем.
• Знам го аз що мисли – каза бай Ставри докато ми взимаше пешката. – Кинчето че оди да живее при щерка си у Пловдив.
• Коя е Кинчето? – попитах аз.
• У читалището дека работи – измърмори бай Цончо.
• А ти да не би да я харесваш? – засмях се аз.
• Е па они се гледат като котараци от десет години – подвикна Нина. – Ама они и двамата са срамежливи.

Всички се разсмяха.

• Защо не направиш нещо? – обърнах се аз към бай Цончо. – Помоли я да остане.
• Не можем. Какво че я правим. По-добре че ю е у Пловдив. Дома нема място за мене, па за нея – още по-малко. И яз съм беден. Арно че прикарвам по некой лев от време на време, та да си плащам сметките.
• Абе ако има любов… – започна Нина.
• Ако има любов какво? С нея ли че се раним и топлим. Заеби тая работа, Нино.

Бай Цончо стана и си тръгна.

• А тази Кинчето – попитах аз, – няма ли си къща? Той при нея да иде.
• Има си, ама я приписа на сино си, а он сака да я продава. И затова она че оди у Пловдив. Вече нема как да остане тука.
• И ще изгони майка си? – Това пък как беше възможно? Аз гледах баба до последно.
• Е па като къщата е негова, он че си прави що си сака.

Продължихме играта, ама някак вяло. Беше ми мъчно за бай Цончо. Такъв добър човек. Че и влюбен. На тези години явно още можеше човек да се надява на любов. Аз вече се бях отказала от това, но виж, за другите, ми беше мъчно. Всеки трябваше да си има някого.

Следобед се запътих към читалището. Беше сряда и нямах задължения в кръчмата. Исках да видя Кинчето, а и читалището. Досега не беше ставало дума за него. Виждах сградата всеки ден на път за вкъщи, но не се бях отбивала. А и Кинчето не познавах. Тя не идваше в кръчмата. Изобщо жени рядко идваха и затова малко от тях познавах. Когато не бях на работа, странях от хората. Искам да оставам сама, да слушам природата, себе си. Така както не съм била от години.

Кинчето се оказа симпатична 70 годишна жена с къдрава бяла коса и топли лешникови очи. Цял живот е работила като библиотекарка в Перник, а след като се пенсионирала, дошла тук и подхванала читалището. Преди, когато имало повече хора, канела разни писатели да идват и да четат на хората. Успявала от дарения да събере достатъчно книги за местната библиотека. Сега, когато нямало много интерес от столичани, тя организирала четения за съселяните си сама – тя им четяла, а те слушали. През лятото, когато селото се пълнело с внуците на хората, организирала и разни кръжоци за децата, правели конкурси и представления, пеели и четели заедно. Безплатен летен лагер.

Всичко, което ми разказа, звучеше толкова интересно, че останах при нея през целия ден. Дойдоха няколко баби да си върнат книгите и да си вземат нови. Дойде и бай Ставри.

• Той харесва ужаси и трилъри – прошепна ми баба Кина, докато той разглеждаше рафтовете с новодошли книги. – Ама понякога чете и класическа литература.

Започнах да ходя в читалището в дните, когато не бях в кръчмата или когато успявах да се наспя и да си свърша работата навреме. Библиотеката беше много бедна, разнообразието клонеше към нула. Донесох моите два куфара книги, от които бях успяла да прочета две. Нека всички им се радват. Аз можех да си взема по всяко време.  Свързах се с бивши колеги и направихме кампания във Фейсбук за даряване на книги само за читалището в Нойци. Не се ограничих дотам обаче. Намерих и старо пиано, което докараха едни приятели, с които отдавна не бях говорила. Христо не ги харесваше. С пианото те докараха и два компютъра от тяхната фирма. Не им трябвали. Пуснахме Интернет и започнах да уча старците как да го ползват. Беше забавно. Открих, че мога да обяснявам чудесно.

По Коледа си направихме тържество в залата на читалището, всеки донесе по нещо, а аз и баба Велика се бяхме погрижили за питките. Драган също дойде и докара вино. Смяхме се и танцувахме на музиката от един стар грамофон. Бях си донесла телефона и тонколоната, но никой не искаше да слуша моите модерни глупости. Накрая на вечерта все пак склониха, защото Драган искаше да пусне малко сръбско. Добре вървеше с ракията. И с настроението.

В нощта на 25 декември за първи път спах наистина добре. Без сънища, без страх, че не правя каквото трябва, че провалям живота си. Вече четири месеца се бях скрила от света и само Бет знаеше къде съм. Чувахме се веднъж в седмицата и ѝ разказвах за себе си. Живеех спокойно и моите софийски дружки май ме бяха забравили. Телефонът ми рядко звънеше, а часовникът вибрираше само, за да ме уведоми, че съм направила крачките си за деня или че трябва да пия вода.

Някъде в средата на март, докато подготвях кръчмата за вечерта, усетих, че се чувствам някак различно. Нещо топло се разливаше в кръвта ми сутрин като се протегнех в леглото и отворех очи. А вечер, на път за вкъщи, винаги усещах аромата на запалената от бай Цончо печка (винаги си тръгваше рано от кръчмата и, преди да се прибере, минаваше да ми запали печката, да не мръзна). Смеех се с Нина и давах съвети на Радето, ходех в читалището и сякаш бях поела работата на баба Кина. Дъщеря ѝ щеше да дойде да я вземе преди Великден и често помагах в опаковането на багаж. Някакви софийски бизнесмени бяха купили къщата да я правят Airbnb. В околността изскачаха къщи за гости и явно това щеше да се превърне в печеливш бизнес. Или, както предполагаше бай Ставри, „само едни пари ще вземат и завъртят“. Не бях сигурна дали има възможност за туризъм в района, но пък хората все по-често искаха да са близо до природата, по селата, на чист въздух и с вкусна храна.

Звънчето на вратата весело затрептя. Надигнах се. Сигурно бай Ставри и бай Цончо бяха подранили днес. Обърнах се и рязко се дръпнах назад. Парцалът остана да лежи на масата.

• Христо?
• Сияна, здравей! – гласът му си беше същия – мек и нежен, леко пресипнал, с нотки на превъзходство над останалите. Със сигурност се беше упражнявал доста да го докара.
• Какво правиш тук, Христо? – нямах време за любезности. Довечера имахме тържество.
• Дойдох за теб. Звънях постоянно на Поля и тя най-накрая ми каза къде си.
• За мен?
• Искам да се прибереш у дома.
• В кой дом, Христо? Ние с теб нямаме дом заедно. Аз имам апартамент в София, а ти… Е, ти не знам къде живееш. А и не ме интересува.
• Знаеш какво имам предвид.
• Не. Не знам. – Обърнах се към масата и взех парцала. Започнах да бърша неистово бързо. Цялото ми спокойствие и онова топло чувство, което изпитвах все по-често, онова изпълващо ме изцяло спокойствие и тишина, изчезнаха. Изпариха се в леката мъгла навън. – А и не ме интересува. Имам работа.
• Работа? – той се огледа с онзи поглед, който познавах така добре. С него гледаше и хората, и местата, които бяха под нивото му, които не заслужаваха вниманието му, но той все пак великодушно им даваше. – Бършеш маси и сервираш ракия?
• Какво те интересува? – нямах намерение да го слушам. Исках да избягам. Защо беше дошъл? Да ми разбие на пух и прах топлия пашкул, в който се бях скрила.
• Хайде да седнем и да поговорим, – все едно говореше на малко дете. Бавно и търпеливо.
• Нямам време. Казах ти, че имам работа.
• Добре – отново търпение. – Аз ще седна и ще ти говоря, а ти си работи. – Последната дума я изплю. – Знам, че се скарахме много жестоко. Ти избухна и наговори много неща, които, сигурен съм, не мислиш. В онзи момент си тръгнах, защото ти бях ядосан. Но изминалите месеци ми помогнаха да се успокоя и да ти простя.

Парцалът изведнъж ми натежа. Все едно се превърна в чук. Или в бухалка. Видях как се обръщам и го удрям в лицето с този мръсен и влажен, напоен с миризма на ракия и препарат парцал. Най-гнусното нещо за него.

• Простил си ми? – гледах го и се мъчех да открия нещо от онзи човек, когото съм обичала. Всъщност вече не бях сигурна дали съм го обичала.
• Да, простих ти. Беше афектирана от случката на рождения ден на Петя и затова реагира така.
• Афектирана? – не можех да повярвам на ушите си. – Афектирана не съм била, мамка ти!
• Сияна, не започвай отново.
• О, ще започна, и още как. Не съм била афекитрана, Ице – знаех колко мрази да го наричам така. – Бях бясна. Знаеш ли какво представляваше животът ми в последните десет години? Скука – бледорозова, минималистична, откровена и всепоглъщаща скука. Работехме, говорехме си, правехме секс и ходехме на почивки по план. Нямаше страст и желание. Имаше само план. Ти искаше да почиваме само на модерните места – уикенд в Париж, шопинг в Милано, лятна ваканция на Малдивите. Разговори за бизнес и инвестиции. А накрая, когато вече всичко беше започнало да ми писва, стигнахме и до рождения ден на Петя и новината, че видиш ли, когато сме се скарали с теб, ти си тичал при нея да те утешава.
• Но аз не съм спал с нея.
• Какво значение има това, по дяволите. Ти си пълен идиот ако си мислиш, че ти вярвам. А ако е така, то си дори и по-голям идиот отколкото те мисля. Петя ти е навита отдавна. Сега като се замисля сигурно винаги е било така. Тъпа фризьорка, която освен да те боядиса и после да си отвори краката за този, който дава най-много пари, друго не може и не знае. А ти си един от тези, които могат да дадат много пари – за поддръжка, за якенце за 1000 лева и почивчица на някой топъл остров през януари. В замяна и тя ще ти даде много. Сигурно най-добрия секс, който някога си правил. Мръсотиите, на които тя е склонна, при мен никога нямаше да получиш.

Христо стана със зачервено лице. Не обичаше да се повишава глас, не обичаше и сарказма в тона на хората. А още по-малко обичаше нещата да се назовават с истинските им имена.

• Знаеш, че аз обичам теб – каза той.
• Мислиш си, че ме обичаш. Но по-важното е, че аз не те обичам. И не искам да те обичам.
• А работата ти? – лицето му светеше като се обърна към мен. Беше решил, че е открил коз срещу мен.
• Какво за нея?
• Няма ли да се върнеш. Онзи ден Антоан ми каза, че все още се надяват да се върнеш. Запазил ти е мястото. Новата жена била назначена по заместване.

Това го чувах за първи път. Антоан не ми беше звънял скоро, но и преди нищо не беше споменал. Само каза, че разбирал и щял да ме остави да се справя с прегряването си. Все едно разбираше какво ми се случва.

• Много добре, но това не променя нещата.
• Защо не? Ще се върнеш на работа, ще започнеш отново да излизаш и да пътуваш. Защо да не опитаме отново. Толкова сме подходящи един за друг.
• А ти защо реши, че искам да се върна на работа? И при теб? Христо, ние се разделихме поради доста сериозни разногласия и виждания за живота. Мислиш ли, че няколко месеца и 30-на километра са променили нещо?
• Сияна, не ставай глупава. Много добре знаеш, че не си кръчмарка, а един от най-добрите маркетинг специалисти в страната. Хайде да не се лъжем – ти няма да изкараш още дълго тук. А и какъв мъж може да си намериш в село, пълно със старци.
• Е па оно може и да си намери – прогърмя гласът на Нина. – Он Сърбино само за нея пита, требе да ѝ е фърлил око.

Христо се обърна и погледна към Нина. Само мога да си представям какво е видял с неговите очи. Аз обаче видях моята спасителка, моят нисък и закръглен ангел, препасана с престилка и помъкнала месото за довечера.

• Коя е тази жена, Сияна? – попита Христо.
• Шефката. Тръгвай си, че имам много работа – и се обърнах да чистя масите.
• Без теб няма да си тръгна.
• Е, тогава ще трябва да си купиш къща тук. Защото аз нямам намерение да се прибирам.

Христо наистина постоя още час. Нина влизаше и излизаше, бай Цончо дойде да оправи мивката в кухнята, а бай Ставри седна и го гледа втренчено дълго време. Накрая си тръгна. Приближи се да се сбогуваме, но аз миришех така силно на препарат, че просто ме погледна и каза:

• До скоро, Сияна. Ще се чуем.

Излезе и затръшна вратата, а аз седнах и цялото напрежение, което се беше натрупало в мен в изминалите часове се изля под формата на сълзи. Не бях плакала откакто дойдох тук. Оставиха ме да се наплача, никой не се и опита да ме утеши. Продължиха си по своите дела, но все някой оставаше в кръчмата при мен. Мълчаливо присъствие.

Когато се успокоих и станах да бърша пода, бай Ставри, който по това време ме пазеше да не се разпадна, дойде, потупа ме по рамото и каза:

• Па знаехме, че нещо не ти е като свето. Това ли е мъжо, дека бегаш от него?
• Не бягам от него. Ние се разделихме, преди да дойда.
• Аха. Ама он е от градо? Голема работа требе да е, а?
• Да, може да се каже.
• И ти викаш си като него била – голема работа?
• Не колкото него.
• Глей са, моето момиче, дай да ти сипем една ракия да се успокоиш, па после да си подумаме.
• Не искам ракия. Довечера ще работя.
• Е па оно едното не пречи на другото, даже по-убаво че работиш.

Седнахме двамата, а той наля по един пръст ракия. Изпих го на екс и после си избърсах добре очите.

• Чекай сега да ти кажем нещо. У началото, като дойде тука, сички си викахме – нема да изкара дълго. Градско чадо, па на село. После зима, па се задържа. И ни беше забавно с тебе. Смеехме се с тебе, ама и на тебе. А сега стана част от селото – работиш у кръчмата, оправи читалището, докара страшни книги, дето инак немаше да ги прочетем. А онова чудо, дека децата летото се у него седат – Интернето, е големо нещо. И пак заради тебе. Сигурни сме, че си била голема работа у градо. Ама и тук си голема работа, – потупа ме по ръката. – Избърши си сълзите и си вдигни глава. Довечера че има тържество и Сърбино че докара страшна ракия. Е те такава не си пробвала.

Засмях се. Ако не беше за дърва, за ракия щяхме да търсим Сърбина, или за вино. У дома имах една дамаджанка от неговото. Вратата се отвори и влетя Нина.

• Я да ставате. Работа ни чека. Довечера 35 души че дойдат – занесе картофите отзад в кухнята и се провикна. – Ако сте си изпили ракията, хайде да зафащате картофите.

***

• Како, намерих купувач за къщата? – братовчедка ми се обади една сутрин в средата на май. Бяхме отпразнували Гергьовден подобаващо, а сега подготвяхме тържество и представление за 24 май.

Два часа по-късно, докато се чудех какво да правя, телефонът отново иззвъня. Антоан.

• Бонжур, Антоан!
• Бонжур, шери! Как си? – неподражаемият му френски акцент и дълбок глас ме върнаха в най-щурите години на моята кариера, когато той ми позволи да експериментирам и да изведа компанията до нови висоти.
• Са ва, Антоан! А ти?
• Липсва ми моята петит шери. Кога се връщаш?

Това беше моментът, в който решението подскачаше пред мен като слънчевото зайче от часовника ми. Трябваше да тръгна след него и да видя къде ще ме отведе. Вместо това обаче аз дръпнах пердето. В леко затъмнената стая друго решение се избистри пред мен. Внезапно разбрах и какво е това топло чувство, което вече месеци наред се беше настанило в тялото ми. Това беше щастието. Онова простичко чувство, което изпитваш като дете, което те кара да се будиш с усмивка сутрин и да бягаш към кухнята, където майка ти ти е приготвила закуска, където баща ти си допива кафето, където мирише на дом и топлина, на уют и споделеност. Като тук – във всяка частица от моя нов живот присъстваше щастието. Онова чувство, което бях загубила.

• Антоан, няма да се върна. Решила съм го вече. Оставам тук.
• На село?
• Да, на село. Имам нужда от това.
• Тре биен. Предполагах, че така ще ми отговориш. Имам предложение за теб.

И той ми предложи да работя по някои малки кампании от време на време.

• Фрийланс, шери. Работата на бъдещето. Колкото искаш и когато искаш. Новото момиче ще го задържа.

До вечерта бях събрала малко багаж и отидох в София. Подписах нов договор с Антоан, а след седмица вече имах наемател за апартамента. Приятно семейство минималисти, които казаха, че мястото е перфектно за тях. Наех камион да ми премести багажа в Нойци. А след месец подписахме и договора за покупка на къщата от братовчедката Бет. Тя беше щастлива, че все пак ще остане в семейството и всички скъпи спомени от баба ще си останат там, където им е мястото – в нейната къща.

А аз направих нов план за бъдещето си и бях щастлива с него. В една гореща нощ на юли, най-после напълно спокойна, както се казва в мир със себе си, седях с чаша студена бира и работех върху новите кръжоци за децата в селото. Новата фондация „Село Нойци“ работеше на пълни обороти. Дори намерих доброволци от София, които срещу подслон и храна щяха да ни забавляват цяло лято.

Нина седна до мен.

• Днеска е спокойно – каза тя. – Къде ойдоха сички?
• Днес е турнирът по шах на бай Ставри.

Засмя се тя, и аз със нея. Облегнахме се назад в столовете и се потопихме в тишината. Беше осем часа. След час при нас щеше да е пълно с ентусиазирани старци и превъзбудени деца. Днес не бях на работа, но щях да помогна. Децата обичаха пържените картофки, които правеше Радето, а домашната лимонада, която приготвяхме с Нина беше хит. Във въздуха се носеше аромат на цветя и бира. Всичко беше шарено и претрупано. Максимализмът на моя нов живот.