Масата беше отрупана с всичко, което обичах. Имаше салата с домати и краставици и като онова дъхаво козе сирене, което баба правеше. Чушките бюрек ме чакаха встрани: „Предястие за шампиони,“ както мама обичаше да казва. След като се насладих на ароматния им вкус на чубрица и есен, продължих с основното – крехко свинско с гъби, полято обилно с мазнина и пухкаво картофено пюре. А за десерт – онзи вкусен прасковен сладкиш, така напоен със сироп и вкусове, че потичаше по брадичката и полепваше в паметта ми. Примлясвах при всяка хапка, затварях очи и се връщах назад във времето и в къщата, в която бях израснал и в която бях загубил всички. Какво се беше объркало?
***
Всичко в живота ми си беше наред. Майка ми и баща ми бяха добри хора и ме отгледаха както можаха с оскъдните средства, с които разполагаха. Учих. Имах добра работа и хубава жена.
Лара. Онази красива първокурсничка, която изсипа кафето си върху мен в далечната 2015. Колко години бяха минали оттогава! Колко неща се бяха променили! Колко малко ми беше останало! Нищо всъщност. Дори и със себе си не разполагах вече.
Всички загубих. Само децата останаха, но те вече не носят моята фамилия. Имаха късмет, че са момичета. Омъжиха се набързо и смениха имената си.
Нямам си никого. Освен Танас от другата страна на стената. Но той не говори. Само се усмихва.
Не знам кога се обърка всичко. Може би, когато загубихме? Да, когато загубихме войната и аз трябваше да се прибера у дома. На мястото на къщата на майка ми и баща ми намерих само една дълбока яма. Ров, в който беше заровен целият ми живот. А отстрани, някъде в кокошарника, живееха Лара, Сияна и Роза, нашето малко цвете.
Как бяха оцелели в десетте години, в които бях на война? Не знам! Не попитах! Не ме интересуваше.
Започнах да обвинявам Лара, че не е успяла да опази къщата ни. От какво? От бомбите ли? От мародерите? От всичката пасмина, която беше плъзнала по улиците по време на Последната война.
И затънах. Нямаше работа за оцелели като мен. Имаше работа за здравите. Можех ли да строя без една ръка? Можех ли да копая без една ръка? Можех ли да обичам без една ръка?
Лара и момичетата започнаха да носят тухли и да строят отново разрушената ни къща. Стана малка и нестабилна. Аз не им помагах. Дори и със съвети.
Лара си намери работа в новата фабрика в края на града. Роза и Сияна помагаха у дома, в двора. Всъщност вършеха цялата работа. Аз лежах. Даже не пиех. Поне можех да обвинявам алкохола след това.
Една вечер Лара не се прибра от работа по обичайното време. Излязох да я търся, побеснял, че не е до мен, за да ми сложи да ям. За да легне до мен и да ми позволи съвсем доброволно да я разкъсам с жестокостта си. Друг се беше погрижил за това. Намерих я на няколко пресечки от къщата ни. Лежеше на земята, покрита с прахоляк от още неасфалтираните улици. Нямаше време за асфалт. Технологиите бяха забранени. Бяхме се върнали два века назад и така искаха да живеем. Технологиите ни бяха довели до поредната война. Последната! Оттук насетне щяхме да живеем по-простичко. И по-дисциплинирано. Уверяваха се, че спазваме правилата по всякакъв начин.
- Лара! – изкрещях.
Отнякъде се появиха дежурните полицаи, които следяха за реда в нашия квартал. Те говореха нещо, но аз не ги чувах. Гледах Лара и как тя само леко потрепваше.
- Стани веднага – изкрещях отново.
Тя не помръдна. Полицаите я вдигнаха и ми помогнаха да я занесем у дома. И болници нямаше вече. Разчитахме на шепата оцелели доктори и медицински сестри, които сега вземаха и ризата от гърба ти за домашните си посещения.
Някой беше нападнал Лара на прибиране от фабриката. Беше пребита. Красивите ѝ лешникови очи не се виждаха. Роклята ѝ беше разкъсана. Бяха я обезобразили. А аз, вместо да почувствам съжаление, побеснях още повече. Задето се беше оставила да я нападнат. Задето продължаваше да носи тези свои шарени рокли и поли, дори когато всички други свикнаха и се обличаха в тъмни дрехи. За да са незабележими. А тя?
Възстанови се сравнително бързо. За няма и месец вече беше на крака и тръгна на работа. И не ми проговори повече. Последното, което ми каза беше:
- Отсега ще спя при момичетата.
Тук вече нещата наистина се объркаха. Аз ги обърках. Не ме стресна нападението над нея. Не ме стресна мъката, която преживяваше. Не ме стресна чудовищността на случилото се. Стресна ме погледа ѝ. Онова, което не открих в него. Моята липса там.
Мразех я. Мразех всички. Мразех себе си. Обаче бях страхливец. От себе си не можех да се отърва. Затова се отървах от нея.
Онази нощ се напих за първи път в живота си. Не бях опитвал алкохол от началото на войната. На бойното поле нямаш време за алкохол. А после… После нямаше пари.
Прибрах се късно. Къщата, наклонена на една страна като онази кула в Пиза, където бяхме ходили с Лара, тъмнееше. Всички спяха. Тишината беше толкова безкрайна, че за миг си помислих, че съм оглушал от количеството алкохол. Този спирт, който се пиеше в кварталната кръчма, по нищо не напомняше водката, уискито, джина или което и да е друго питие, което пиехме преди Последната война.
Отворих вратата и влязох в коридора. Понечих да завия надясно, към спалнята ни, но се спрях. Обърнах се и влязох в стаята на момичетата. Двете ни пораснали дъщери. Красиви и умни – също като майка си.
Лара спеше на един диван, който бяха донесли незнайно откъде преди десетина дни. Тишината ме следваше по петите. Нищо не изскърца под краката ми. Нито подметките, нито парчетата балатум, които момичетата бяха открили някъде в задния ни двор – последните остатъци от тавана на старата къща. Всичко крещеше, че няма кой да ме чуе и мога да направя каквото поискам.
Когато се надвесих над Лара, тя отвори очи и ме погледна. Не беше учудена. Не беше изплашена. Погледът ѝ мълчеше. Затворен в онова кътче на съзнанието ѝ, в което държеше всичко след нападението. Не изразяваше нищо. Не издаде звук, когато ножът, който държах в ръката си потъна в сърцето ѝ. Продължи да ме гледа. Аз плачех, а тя ме гледаше с празен поглед. Без мъка. Без любов. Без разбиране. Просто отбелязваше факта, че умира.
***
Последната троха от сладкиша потъна в мен заедно с последния дъх на Лара. Така, както го бях чул преди 10 години. Така, както го чувах всяка нощ оттогава. В тишината на мрака отекваше нейното последно издихание. А по стените пробягваше помръкналия блясък на лешниковите ѝ очи.
Вратата се отвори с металически звук. Танас ме гледаше усмихнат. Последната вечеря беше приключила. Време беше за сметката – бесилката ме чакаше в края на коридора.