Стенният часовник
Денят ми е разделен на времеви интервали – 120 пъти чувам тик-так докато през мен преминава тънката стрелка. Не я харесвам особено. Много е бърза, препуска през мен, задминава любимката ми – малката стрелка и се плези на голямата. Невъзпитано същество, какво да кажа. Но от нея отърване няма.
Любимото ми число е 7200. На всеки 7200 тиктакания малката стрелка се премества. Единственото, което ме дразни при това преместване, е появата на кукувицата. Но и тук нямам избор.
Денят ми преминава в една стая с размери 3 на 5, цялата бяла, с кафяво канапе точно срещу мен. Друго не виждам. Кукувицата, която излиза на разходка на всеки час ми казва, че има още маса със столове, леко вдясно, с картина на морски пейзаж (каквото и да е това) на стената над масата.
Знам, че под мен има дебел кафяв килим, покрит с найлон. Също като канапето. Всичко в тази стая, без стените, е кафяво. Аз също съм кафяв. Всичко е покрито с найлон.
Кафявото канапе е единственото нещо, което виждам ( с изключение на килима, но с него не си говорим) и с което мога да общувам. Някак. Освен с кукувицата, де, но тя е кукувица и е доста ограничена. Когато излизаш един път на всеки час, за да наблюдаваш света, вниманието ти не е фокусирано. Искаш да видиш всичко, да опиташ всичко. После разказите ти са едни такива разбъркани, не много точни. Затова не ѝ и вярвам за останалата част от нещата в стаята.
Виж с канапето ситуацията е по-различна. Също като мен и то е от постоянното присъствие в стаята – денем и нощем стои и наблюдава. Има изградени навици, знае кои са важните неща и за кои трябва да си затваря очите.
Вечер, когато е тъмно и няма други разсейващи фактори (освен кукувицата, естествено), си споделяме. Аз – какво съм видял да се случва срещу мен, а той – какво се случва върху него. Сега ще кажете, че случващото се е едно и също, но всъщност не е така. Защо ли? Нека ви разкажем една и съща случка, но първо от моята гледна точка, а после ще дам думата и на него, а вие сами ще прецените.
Беше един следобед, не много отдавна. Кукувицата тъкмо беше изкукала два пъти. Светлината обливаше моя приятел канапето и го правеше по-светъл. Чух шум. След малко върху него се изсипаха двама души. Единият често го виждах. Той седеше върху приятеля ми всеки ден, взираше се в мен и чакаше кукувицата да излезе за обичайната си разходка, а после се опитваше да я улучи с нещо остро. Или пък тежко. Никога не успяваше. Уцелваше мен понякога. Затова и идваше един друг човек, с бяла коса, за да смени разни неща по мен – например стъкло, стрелка или някое от римските числа, с които толкова се гордеех. Кукувицата си оставаше недосегаема. Усещаше ли го не знам, но винаги се прибираше секунда пред острото нещо да полети към нея.
Другият човек беше по-различен. С дълга коса и голи крака. За първи път го виждах, но не за първи път виждах други като него. Идваха всеки месец и историята винаги беше почти една и съща – лягаха на канапето, издаваха странни шумове, скърцаха по найлона, а после отиваха някъде другаде – нашият човек носеше другият на ръце.
Канапето
Казват, че съм вечно сърдит. Сигурно е така! Но не е като да нямам причина за това. Нека ви разкажа.
Мразя сутрините. Тогава слънцето блести отгоре ми и ми става горещо. Не стига че съм тъмен цвят, а на всичкото отгоре и покрит с найлон. Добре да се спаря сутрин. После, до края на деня, топлината се запазва някъде из въздушните джобове между мен и найлона.
Е, това е едно от дразнещите неща в моя ден. Другото е моят приятел – стенният часовник. Много го харесвам – един такъв висок, строен, червеникаво-кафяв с лъскави стрелки, много достолепни римски цифри и най-яркото и кристално чисто стъкло на света. Чистят го всеки ден по няколко пъти. Обаче… Не можаха ли да го изберат без кукувицата. Тя е толкова досадна, любопитна и безкрайно шумна, че ми иде да се самоубия. Естествено, няма как, но едно канапе може да си мечтае, нали така?
На всеки един час тя излиза, вика насреща ми, оглежда се – колко красива била масата, как добре били подредени столовете, колко чисто било всичко и какъв красив морски пейзаж имало на стената. Защо обаче бил само един? Другите стени били голи. И защо бил този найлон върху мен? А върху килима? Всичките тези въпроси и наблюдения се изсипват върху ми за съвсем краткото време, в което е навън. Какво се случва вътре и как надува тиктакащата глава на моя приятел часовника… не знам, никак не ми се и мисли.
В мен има само един механизъм, но тъй като никога не е бил използван, той си стои тихо и мирно и не издава шум. Така много спокойно мога да си чувам мислите. Между появите на кукувицата.
Както и да е! Дори и това не е най-страшното. След като цял ден съм се мъчил, идва вечерта. Тогава не само че не успявам да си почина и да се охладя, ами върху мен започват да се изсипват нови нещастия. Обикновено идва онзи чернокос човек, който сяда върху мен и започва да гледа втренчено часовника. В началото много го харесвах. Също като мен и той мрази кукувицата и непрестанно се опитва са в накара да спре – понякога с камък, друг път с нож. Живея достатъчно дълго с хората, за да знам какво използват за едни или други цели. За чупене – камък, за истинско нараняване – нож. Единственото, което постига обаче е да повреди моя приятел. И тогава вика един човек с Бяла коса. Той поправя разваленото, взима нещо и си тръгва. Харесвам го! Никога не сяда върху мен. И по килима не стъпва. Което също е добре.
Преди време, когато килимът все още разговаряше с нас, ми беше казал, че мрази да го тъпчат. Да, това била ролята му в този живот, но все пак хич не обичаше да ходят по него, да го цапат с какви ли не субстанции и да се въргалят отгоре му. Да, мисли се за голяма работа, а не за най-обикновен колим. Откакто му го казах, а часовникът не го защити, ни е сърдит. Не казва нищо. Е, голяма работа. Той губи.
Та за най-лошото в моя ден ви разказвах. То не се случва всеки ден, а само понякога. Човекът с черната коса идва вечер с някой друг човек. Този другият човек е по-нежен и мирише по-добре. Нашият обикновено разнася аромат на препарат – онзи, с който ни пръска найлоните и после ги бърше с парцали силно и бързо.
Не, сменящият се човек, който съм чувал да наричат жена (каквото и да означава това), е мек и добър. Не се тръска отгоре ми. Гали ме. Обляга се внимателно. Това продължава докато нашият човек не дойде и не се хвърли отгоре на жената. Тогава започва един шум, едно скърцане, едно търкане… не е за разправяне. Става още по-топло, част от кадифето ми крещи нагънато, смачкано, протрито. Знаете ли как боли протрито кадифе? Не знаете! Затова не се чудете защо съм вечно сърдит – хем не мога да дишам от проклетия найлон, хем кукувицата ми надува главата, хем човекът постоянно ме натиска, мачка, протрива. А след всяко такова издевателство над мен, някой започва да скимти и нещо топло и лепкаво се излива отгоре ми. Което знаете ли какво означава? Препаратът с ужасния мирис отново ще бъде напръскан по всички ни. Ужас!
Килимът
Аз съм красив, мек и изключително скъп. Докараха ме отдалеч и ме положиха върху красив дъсчен под. Заемам почти цялото пространство – от масата, която стои в единия край на стаята, покрай стените с канапето и часовника, та чак до отсрещната стена, на която преди имаше скрин, а сега няма нищо. Такава е съдбата на мебелите в тази стая – отиват си една по една. Скоро и масата ще си тръгне. Столовете вече почти ги няма.
Когато дойдох, тук имаше други хора – едни такива добри, нежни. Вървяха по мен, но леко и внимателно, не ме тъпчеха. Перяха ме често с хубави препарати. Пазеха цветовете ми. Аз бях щастлив. Имах приятели. Първо се сприятелих с часовника, въпреки че скринът ми беше по-симпатичен. Но пък часовникът гледаше света от по-различен ъгъл, имаше богат и бих казал доста шумен вътрешен живот и имаше много за разказване. Щяхме да си останем приятели и до днес ако не беше канапето. Дойде отнякъде ново и наперено, отне цялото внимание на мебелите в стаята и, след като го настаниха точно срещу часовника, те станаха естествени приятели. Нали разбирате, заради местоположението си! Единият по цял ден гледа другия. А аз, тъй като бях голям и широк и можех да си говоря лесно с всички, останах някак встрани от техните разговори. Опитвах се в началото да се присъединявам и за известно време се получаваше някакъв диалог. Обаче това канапе е с прекалено високо самочувствие. Все отгоре ме гледаше. И аз се отказах. Ако някой иска да съм част от живота му, няма да ме кара да полагам толкова усилия. Ще ме търси сам.
После нещата станаха още по-зле. Нежните хора изчезнаха, а с тях изчезна и скринът, единственият, с когото все още разговарях. Появи се някакъв друг човек, който ни покри с найлони. Вече не ме перяха с хубави препарати, а само пръскаха найлона с нещо, която имаше задушлива миризма.
Това обаче не е най-лошото. Започнаха да изчезват неща от стаята. Първо скринът, както казах, после – няколко картини от стените с изключение на онази с морския пейзаж, която е доста грозна, а сега вече и столовете изчезват, а масата се страхува, че е следващата. Всичко, което не е покрито с найлон ще изчезне. Така предполагам. Горкият часовник!
Дори и това не е толкова лошо. Новият и единствен човек, който живее при нас е груб. Тъпче ме както му падне. Скача отгоре ми често. Вика! Нещата, които хвърля по часовника, падат отгоре ми. Част от тях ме нараняват. Понякога найлонът по мен се накъсва, защото стъклата на часовника са остри и режат безмилостно. Вече на няколко места по мен има дупки и вдлъбнатини от стъкла и камъни. Найлонът се сменя, часовникът се поправя, но страхът и унижението си остават.
Но най-лошото от всичко се случи онзи ден. Както обикновено, предполагам доста регулярно, нашият човек доведе друг човек. Когато това се случи, аз съм сравнително спокоен – няма да скача и да крещи върху мен, викането, мачкането и насилването се случват на канапето. Малко ми е жал за него, но в същото време съм щастлив. Така му се пада като ми отне приятелите!
Както и да е. Обикновено, когато това става, има много пъшкане, крясъци, а после тишина. Нашият човек излиза с другия човек на ръце. После ни почистват с препарата, който мирише ужасяващо и ни оставят на мира за няколко дни.
Този път обаче другият човек не беше от най-тихите и кротките. Много викаха и се въргаляха по канапето и върху мен. Единият скачаше върху другия. Върху мен капеха някакви лепкави течности, които влизаха през дупките от последното замеряне на часовника. Отдавна не сменяха найлона всеки път. Усещах се мръсен и нямах търпение да дойде лошият препарат. След него поне се чувствах добре. Въпреки миризмата.
Крясъците и тупкането продължиха дълго време. Аз вече се чувствах толкова мръсен, така протрит и с болки навсякъде в центъра на тялото си. Часовникът тиктакаше някак забързано. Кукувицата викаше пронизително. А канапето като че ли се протягаше да ми помогне.
И тогава дойде най-лошото. Отнякъде нахълтаха още хора. Скачаха отгоре ми, бягаха по мен, влачеха. Чувах силни звуци и по мен течаха различни течности – все лепкави. По едно време нашият човек тежко тупна отгоре ми и се замята. Кукувицата пак се разкрещя над всички останали. Много хора се боричкаха върху ми. Задушавах се. Исках да се махнат. Исках да ме почистят. Исках да изпадна в безсъзнание.
Вече не мислех, че всичко това ще свърши някога. Това беше моето бъдеще! Шум! Писъци! Мачкане! Дърпане! … Часовникът падна отгоре ми. Стъклото се счупи. Метал издрънча някъде дълбоко в дървеното му тяло. И аз най-после загубих съзнание.
Събудих се в най-големия си кошмар – нагънат и изправен в едно тъмно и влажно помещение. Около мен имаше много хора, които ме късаха парче по парче. Наблизо чувах разстроеното тиктакане на часовника. Дали и канапето също беше тук?
– Опънете го на земята – някакъв глас раздаваше заповеди. – Трябва да проверим за петна от кръв. Донесете ултравиолетовата лампа. Мръсникът няма да се измъкне само с обвинение в опит за убийство. Имаме 5 идентифицирани трупа в гората. Трябват ни неопровержими доказателства за съда.
