Книгите винаги са играли за мен ролята на скривалище – от света, от проблемите. В същото време са били, а и все още са, врата към други светове, пътуване във времето и пространството.
Изкуството във всичките му форми играе същата роля. Само възприятието е различно. Например, преди години, когато открих за първи път Албинони и неговото Адажио, осъзнах и как мислено мога да се превърна в животно, в птица, която лети над мрачна пустош към изоставен замък. И често летях. В горещите следобедни часове, когато в Русе е по-добре да си вътре отколкото вън.
Първият ми досег с изкуство различно от литературата обаче беше телевизията и филмите, които излъчваха. Във времето на моето детство нямахме достъп до кой знае какво разнообразно съдържание, но все пак…
Първата ми среща, съвсем естествено, е била с детските филмчета. Спомням си например „Войната на таралежите“, „Синьо лято“ и „Арабела“. Но най-силно си спомням чувствата, емоциите, които предизвикаха в мен първите страшни филми, които някога съм гледала. Онези, които предопределиха вкуса ми към този жанр и онази тънка разлика между кървавия и психологическия хорър. Хорърът, който те кара да се криеш, когато видиш птици (the one and only Хичкок) или да си покриваш сифона в банята като влезеш да си миеш зъбите („То“ на Стивън Кинг, старата версия).
Два са филмите, които мога да отбележа като първи за мен в този жанр – „Птиците“ на Хичкок и един филм за Джак Изкормвача, чието заглавие не си спомням.
„Птиците“ ми направи по-силно впечатление, уплаши ме, но и ме очарова. Не знам дали беше заради историята, актьорската игра или режисурата. Просто това е филм, който до ден днешен изплува в съзнанието ми, когато сравнявам поредния (не)успешен опит за хорър по мой вкус.
С годините гледах и други филми на Хичкок – „Психо“ (не може без него), „Задният прозорец“, „Ребека“ (отново адаптация по Дафни дьо Морие, която е сценарист и тук, и в „Птиците“), „Да хванеш крадец“ и много други. Това, което за мен е ценно в неговите филми, е онази игра по тънкото острие на ужаса и умението му да изгражда безплътен образ на страх и мистерия, които те изпълват докрай. Удоволствие е да гледаш ужаса в очите на актьорите, предизвикан колкото от професионализма им, толкова и от гения на режисьора. Удоволствие е и да гледаш актрисите в главните женски роли (Мариън Крейн и Джанет Лий в „Психо“ или Типи Хедрен в „Птиците“, или Грейс Кели в „Набери „М“ за убийство“ и др), основоположничките на определени типажи.
Любовта ми към книги и филми, описващи серийни убийци също датира от детството ми. Тайно от майките ни, една приятелка и аз гледахме филм за Джак Изкормвача. Бях, а и до днес съм запленена от историята му, от извършеното от него. Впоследствие бях запленена и от други, за които прочетох и гледах. Спомням си сериала “Профайлър“, след който мечтаех да стана агент на ФБР. Или да стана психиатър, който работи с психопати, социопати и всякакви други пати. Не станах. И слава Богу!
С годините прочетох и изгледах доста, но интересът ми все още не намалява. А в днешно време правят достатъчно добри екранизации на тази тема. Например Джейми Дорнан и брилянтният начин, по който успя да се преобрази в Пол Спектър, сериен убиец психопат в Белфаст. След „50 нюанса“ не очаквах такова превъплъщение от него.
Все още храня надеждата, че киното ще обърне сериозно внимание и на руските серийни убийци. Чикатило не е единственият, а там почвата е наистина благодатна.
В края на това си словоизлияние ще спомена и моят любимец, авторът, когото срещнах в един сив и скучен ден и който, наред с много други, остана в моята библиотека и се множи. Кралят, неповторимият разказвач Стивън Кинг. Но тук няма да пиша за книгите му. Тук ще говоря за екранизациите, които са се получили. Поне според мен.
Първо нека уточня, че за мен Кинг далеч не е Крал на ужаса. Не! Той е Кралят на завързания сюжет, на бавното навлизане в историята, което те кара да предвкусваш какво точно те очаква, но да не си напълно сигурен. Сладостта от разказа му се разлива бавно, протяжно и после избухва в хиляди усещания. Той е и Кралят-познавач на детската психика, на онези скрити кътчета и страхове, които само едно дете може да разпознае, а много от възрастните отдавна са забравили.
С филмите това няма как да се получи, но има някои добри попадения.
Ще започна с моя личен любимец – екранизацията на „То“ от 90-те години. Двете със сестра ми сме го гледали толкова пъти, че до ден днешен можем да казваме репликите заедно с актьорите – и на български, и на английски. А една от причините тази екранизация да ми харесва повече е безсъмнено великолепната игра на Тим Къри.
„Сиянието“ е невероятна книга, а начинът, по който Джак Никълсън изиграва Джак Торънс е брилянтен. По мое мнение Никълсън трябва да играе във всички възможни филми по романи на Краля. И ако може Кубрик да ги режисира.
„Мизъри“ и Кати Бейтс са също в личната ми класация. Бейтс е извънземна и прави един от най-силните женски образи ever. Не е чудно, че печели и Оскар за тази си роля.
Не мога да не спомена и „Зеления път“, на който винаги плача като магаре и всеки път се заричам: „Е, аз това повече няма да си го причинявам“, както и „Изкуплението Шоушенк,“, който комбинира успешно драмата със смешните моменти, без да забравяме участието на любимия Морган Фрийман.
От по-новите екранизации съм харесала два – „11.22.63“ и чудесната любовна история, пресъздадена по неподражаемия начин на Кинг и „Другият“, който гледах наскоро. Имам забележки относно някои отклонения от книгата, или по-скоро промени, но като цяло е доста добре направен. И въпреки че я бях чела и знаех какво се случва, пак ми се свиваше стомаха на моменти.
Вместо заключение ще кажа, че ужасът като жанр има много лица и проявления и на различните хора допадат едни или други. Аз лично харесвам следната формула:
Щипка кръв (ама наистина щипка, че иначе става смешно) + обилно количество заиграване със страховете (колкото повече, толкова повече) = добър хорър. Ако има намесен сериен убиец или главните герои са деца, успехът в моите очи е гарантиран.
