Не си спомням момент от живота си, в който да не съм чела. Няма такъв дори и в лудите ми тийнейджърски години. Всеяден читател съм. С малки изключения – индианци и фантастика с космически кораби не харесвам.
В началото на 90-те години имах своя т.нар. „розов“ период. Тогава започнаха да излизат любовните романи – исторически, „Арлекин“, с имена на мъже и жени и подобни. Някои ми допадаха (историческите), но другите ми станаха скучни след втората книга. Вече знаех какво ще се случи. Само имената и местата бяха различни. Пък и бяха твърде захаросани за моя вкус. Друго си е да поплачеш на сцената между Хийтклиф и Катрин на нейното смъртно легло:
„Ах, Кати, любов моя, как да понеса това!“
„…Бих искала да мога да те държа – продължи тя с горчивина – докато и двамата сме мъртви! Не бих обръщала внимание на страданията ти. Пет пари не давам за мъката ти. Че защо да не страдаш? Нали и аз страдам! Ще ме забравиш ли? Щастлив ли ще бъдеш, когато ме заровят в земята?“
„…При това ти знаеш, Катрин, че мога да те забравя толкова, колкото и собственото си съществуване! Нима не стига на проклетия ти егоизъм да знаеш, че докато ти почиваш в мир в земята, аз ще се гърча в адски мъки?“
„…Аз няма да зная покой! … Желая само никога да не се разделяме… Ела тук и коленичи още веднъж…“
„Един миг стояха тъй, разделени, а после почти не видях как се събраха, но Катрин се хвърли към него и той я хвана.“
Нима може друга любовна история да се сравни по сила с тази прокълната любов между Хийтклиф и Катрин? И как може едно впечатлително младо момиче да не мечтае за Хийтклиф? Или за Дарси?
„Напразно се възпирах. Всичко е безполезно. Не мога да се овладея. Позволете ми да ви кажа – безкрайно ви се възхищавам, обичам ви.“
Или пък за Рет Бътлър?
„Трябва да бъдеш целувана често и от някой, който знае как.“
Изобщо годините ми на четене на романтични истории (главно класики) бяха изпълнени със силни мъже, смели жени, но най-вече – с трагични любовни истории. Като Катрин и Хийтклиф, като отец Ралф и Меги. За такава любов съвсем глупаво си мечтаех и аз. Хем исках happy ending, хем си мечтаех за tragic ending. Inconsistencies of youth.
Днес нямам предпочитания към жанр, но съм внимателна в избора си. В същото време обаче се създава и превежда толкова хубава литература, че човек не знае кое по-напред да купи и да чете. Вкусът ми варира в широки граници – от Стивън Кинг (ОБОЖАВАМ ГО), „Властелина на пръстените“ и „Игра на тронове“ до класики като „Кланица 5“, „Параграф 22“ и „Врява и безумство“ (някой ден отделно ще разкажа за годините ми в специалност „Английска филология“ и книгите, които иначе сигурно никога нямаше да прочета). Съвременните автори дори няма да се опитвам да изброявам. Само ще спомена Ерик-Еманюел Шмит, когото открих благодарение на една приятелка и Джулиан Барнс, за чиято „История в 10 ½ глави“ слушах дълги години докато накрая не попадна в ръцете ми съвсем случайно. И сега имам всичко негово, до което съм успяла да се добера.
Чета и български автори, да не си помислите, че ги пропускам. Българска литература купувам и чета почти без оглед на коментари и мнения. Някои харесвам, други – не толкова. Естествено, имам си и любимци, които следя – например, Мирослав Пенков и Мария Попова (въпреки че не знам доколко трябва да е в тази категория и доколко в графа „Топ съвременен литературен енциклопедист“).
Ясно стана, предполагам, че чета много. И че чета разнообразно. Ще се опитвам да споделям книгите, които са ме впечатлили. Не само сега, но и в миналото. Особено онези, които са ми въздействали най-силно.
