„Всичко, което преживях по-късно, вече ми се беше случвало в Русчук.“ Елиас Канети
Деля любовта си между много градове, но най-вече между двата си родни града – Пирдоп, където съм родена, и Русе, градът, в който съм израснала и с който свързвам толкова много неща. Русе е красота и спокойствие, улици, застлани с разкази и спомени, емоция, която живее с теб навсякъде. И река, най-вече река, която носи истории.
Когато се преместихме в Русе преди много години, аз изпитвах едновременно въодушевление и нежелание да бъда на това място. Мисля обаче, че въодушевлението преобладаваше. Тук за първи път видях много хора на куп. Представете си едно 11-годишно хлапе, израснало в малък град, което никога не е виждало стълпотворение от хора, излиза на разходка в центъра на града – почерняло е, те се разхождат, пият кафе, пазаруват. А аз питам:
„Мамо, митинг ли има?“
Едно от любимите ми места в Русе е Паркът на възрожденците. Той е малък, спокоен, с много дървета и зеленина. Е, вярно, че тук има и гробници, но това само допринася за очарованието му. Поне в моите очи. 😊
Когато бях ученичка в гимназия наблизо, понякога идвахме тук, за да пушим цигари. Имаше едно място с дървени фигури, на които присядахме, и които вече, естествено, ги няма.
Не може да живееш в Русе и да не харесваш реката – мръсна, бурна, спокойна, пълноводна или пресъхнала, реката тече покрай нас, тя е онова постоянно присъствие, което винаги те кара да се чувстваш силно свързан с мястото. Каквото и да става, реката все си е там, нали? Пътуваш по света, ходиш тук и там, живееш тук и там, но реката… Реката винаги е там и те чака. Въпреки че съм почитател на планината, с годините открих, че и водата ми носи спокойствие и мир. Докато седя и я гледам. Докато проследявам чайките, които се спускат към водите ѝ. Докато слънчевите лъчи на залязващото слънце погалват леките вълни. Нищо лошо не може да ти се случи в тези моменти. Трябва просто да седиш тихо, спокойно и да я гледаш.
Реката в нашата част е широка, а когато е пълноводна, изглежда дори страховита. Влачи водите на Европа към морето. Отнася всичко, което се изпречи на пътя ѝ. Но аз завинаги ще я свързвам със сестра си и малката ѝ ръчичка, която, когато за първи път слезе на брега на Дунава, го погледна и после попита: „Мамо, може ли да докосна Дунавчето?“ И приклекна, протегнала малките си пръстчета, разтворени широко, и пипна реката за първи път. Първият ѝ досег с голямата вода, както обичам да наричам Дунава.
Друго любимо мое място, което вече за съжаление не съществува, е един ресторант, който май работеше само през лятото. Намираше се близо до къщата на баба Тонка. През лятото изкарваха много маси на тротоара и хората се редяха на опашка, за да седнат. Идва собственикът и ти поръчваш бира и риба. Той ти носи порция пържена риба от различни видове и ти ядеш и ревеш. Облизваш си пръстите, толкова вкусна беше. Мястото имаше една такава особена атмосфера на споделеност и приятелство, която липсва в други ресторанти. Рибата беше прясна и вкусна, току-що изпържена, а бирата – студена и колкото искаш. Съвсем наблизо е реката. Можеш да я помиришеш – и в рибата, и във въздуха. Споменът ме кара да чувствам и русенската жега, която ти пари по кожата, и аромата на рибата, която ти пълни устата със слюнка, но най-вече онази безметежност, която жегата и свободата на сезона ти носят. Там край реката, край любимата голяма вода, от която се надига най-тежката жега, която съм изпитвала, най-гъстата мъгла, която съм виждала, и най-вкочаняващият студ, който съм преживявала. Моята голяма вода!
