Писането е като дишането. Поне за хората, които го правят. То е част от теб и не можеш да го изтръгнеш. Можеш да го заглушиш за известно време ако си достатъчно инатлив, но то си остава.
Искам да ви разкажа за една дама, с която се сблъсках по време на проучванията ми за докторската дисертация – Рейчъл Карсън и нейната книга „Тиха пролет“. Каквото и да кажа, за да представя работата ѝ, ще бъде сухо и като излязло от учебник. Ще кажа само, че тя е не просто морски биолог и активист за опазване на околната среда. Тя дава началото на движението за опазване на околната среда, което скоро прераства в организирана кампания за промяна на законодателството в Америка и по света. Рейчъл Карсън е един от идеолозите на зеленото движение и в същото време даровит писател, който прекарва време в размишления относно природата, света и… писането:
„Докато пишех за морето, научих важната истина, че писателската тема е много по-голяма и по-важна от самия писател. … Защото писателят – ако заслужава да бъде четен – е просто инструментът, чрез който се изразява една истина. Той не създава истината, а я изразява и разкрива пред нас с нещо от себе си.
Ако иска да бъдат постигнати тези най-важни цели, писателят никога не трябва да се опитва да се наложи върху своята тема. Не трябва да се опитва да я моделира според това, което смята, че неговите читатели или редактори искат да прочетат. Първоначалната му задача е да опознае задълбочено обекта си, да разбере всеки негов аспект, да го остави да изпълни ума му. Тогава в някакъв повратен момент обектът поема ръководната роля и започва истинският акт на сътворението. Резултатът е една мистериозна смесица от писател и тема. Ако се вземе една и съща тема и се даде на двама писатели, резултатите, разбира се, ще бъдат различни – точно както основната тема на една симфония ще звучи различно в ушите ни, когато е изпълнена от струнните инструменти и когато я свирят духовите. Но така, както мелодията е по-важна от инструментите, така и в писането казаното е по-важно от писателя, който го казва. Дисциплинираният писател трябва да се научи как да се отдръпне, да остане за малко неподвижен и да чуе какво има да му каже неговият обект. Онези, които са изпитали такова единство с големи универсални истини, знаят, че ролята на писателя в изразяването им е привилегия и носи огромно удовлетворение.“ – извадката е от книгата „Фигури“ на Мария Попова.
И аз тук ще се хвана за една от последните думи – писането като привилегия. Изкуството в неговата цялост се прави от хора, които не просто са положили труд, за да се научат да създават красота. Това са хора, които са докоснати от красотата по един особен начин. Точно в това се крие и привилегията, и отговорността на хората на изкуството – да използват това, което им е дадено, за да създават красота.
Живеем в грозен свят. Непрестанно ни заливат новини за болести, войни, смърт, ужасяващи престъпления и толкова грозно поведение, че се прибираш у дома смазан. Чувствителната душа на твореца преживява всичко това още по-дълбоко, но, подобно на феникс, се изправя и претворява собствената си смърт в изкуство. Всичко пошло може да бъде претворено в изкуство, за да роди надежда, за да покаже как и в най-мрачното време любовта, благородството, мечтите, светлината ако щете, са там, чакат ни да заровим черната си половина и да продължим напред. Въпреки моя скептицизъм по отношение бъдещето на човечеството, все още вярвам, че можем да се измъкнем от дупката, в която затъваме и вярвам, че това може да стане само чрез изкуството. Което Рейчъл Карсън също подкрепя:
„Колкото по-ясно можем да съсредоточим вниманието си върху чудесата и реалностите на Вселената около нас, толкова по-малко ще изпитваме желание да унищожаваме своята раса.“
А аз, толкова години по-късно, най-после открих какво най-много искам в този живот – да създавам красота.
